Ако надникнете в профила на Ефрат Лозанов в Инстаграм mylovelymess („моята любима бъркотия“), ще попаднете в приказка за красота, любов и хармония.

Ефрат е фотографка, родена в Йерусалим, отраснала в градче в близост до Божия град. В момента живее във Видин заедно със съпруга си Боян, художник, и двете им деца – София и Яник. Ателиетата им се помещават в най-старото кино на града, строено от дядото на Боян в началото на миналия век. Къщата им е до запустялата синагога и до Дунава, където често ходят да плуват. Сгушена е в двор сред зелена трева с курник с кокошки в единия ъгъл, магнолия и малка дървена къщичка в клоните на старо дърво.

Ефрат е с дълга гъста къдрава коса, хубава фигура. Облечена е елегантно и небрежно, с широки дънки и с вързана на кръста дънкова риза. Малко спирала и лек блясък на устните подчертават естествената й хубост. Докато говори, усещаш усмивка в гласа й.  
Гостуваме й в късен летен следобед. Седнали на дългата маса от масивно дърво в хола, пием капучино. Гадаем по рисунките върху пяната. Опитваме божествения кейк, който е приготвила, и говорим за уъркшопите по фотография, които организира от три години насам.    

„Идеята е в дългите уикенди от петък до понеделник да се учим да снимаме – разказва Ефрат, – но обикновено дамите, които ще присъстват, пристигат още в сряда. Ходим на шопинг, подготвяме менюто. Внасяме храни и подправки от Израел, поръчваме от София. След първия уъркшоп капитулирах и започнах да допускам и мъже. И сега идват и двойки. Присъстват архитекти, артисти, доктори, дизайнери, които имат нужда да правят снимки за собствения си бизнес, специалисти по високи технологии, хора с интересни професии и с нужда да се случва нещо вълнуващо в живота им. Винаги имаме външни снимки. Водя ги в Божурица, на Дунава, до Белоградчик, за да снимаме скалите. Каня шеф-готвач от Израел. Заедно с обучението ритрийтът се превръща и във вид гастрономическо преживяване. Снимаме и храната.“

Как възникна идеята да правиш тези обучения?

Преподавах фотография в Тел Авив. По време на една наша лятна ваканция тук, във Видин – при родителите на Боян, моя приятелка от Израел разглеждала снимките в профила ми във Фейсбук и Инстаграм. И ме пита: „Защо не съберем група еврейски жени, да ни поканиш да се разходим по тези хубави места, които снимаш, и да ни обучаваш на фотография?“. За 24 часа намерих локация и организирах всичко. Върнах се в Тел Авив, обявих първия ми уъркшоп в Стакевци и след още 24 часа всички участнички бяха налице. После беше лесно. Правех по четири-пет уъркшопа годишно в България. Когато след две години започнахме да реновираме тази къща, семинарите се преместиха в градината. След 15–20 уъркшопа тук ремонтирахме и студиото ми. И докато в Стакевци можех да посрещна от 8 до 10 души, в него вече има пространство за 14. Предпочитам да не сме много, за да мога да обърна внимание на всеки участник.

Ти самата как се запали по фотографията?

Докато служех в армията, една от най-добрите ми приятелки се записа да следва архитектура в училището по изкуства „Бецалел“ в Йерусалим, едно от най-добрите в Близкия изток. Искаше ми се да продължим заедно. Винаги съм била артистична, но без специални интереси. Избрах фотография просто ей така и ме приеха. Запознах се с Боян. Той е роден във Видин, но майка му е еврейка и като паднал комунизмът, решил, че иска да учи в Израел. Това за него е била възможност за ново начало извън България.

В сайта си пишеш, че си омъжена за твоя „горещ най-добър приятел“.

Да, това е нещото, което най-много ми хареса в него – дори сега, двайсет години по-късно, Боян говори със същия огън, когато става въпрос за изкуство, както когато беше на двайсет. Лесно е да се влюбиш в човек, посветен на изкуството, което прави. Мисля, че е най-добрият художник, когото познавам. Няма негова картина, която да не харесвам. И продължава да ни изненадва в семейството с това, което рисува.

Как се запознахте?

Най-добрата ми приятелка, за която ти споменах, го срещна и ми го представи. Той също учеше изобразително изкуство в „Бецалел“. Не беше влюбване от пръв поглед. Срещнахме се няколко месеца по-късно в един бар в Йерусалим, в който аз започнах работа като сервитьорка, а той беше барман. От този момент нататък не сме се разделяли.

Как намерихте тази къща?

Когато се оженихме, единствените роднини на Боян, които дойдоха на сватбата ни в Израел, бяха родителите му и брат му. И сватбеният им подарък беше едно парче хартия. Не обърнахме внимание какво е. А то е било документът за собственост на тази земя и на къщата. Майката на Боян е родена в нея. Преди да я ремонтираме, 30–40 години никой не беше живял тук. Оженихме се през 2006 г., живяхме в Тел Авив, после в Ню Йорк...

Какво правихте там?

Боян беше поканен да работи за една галерия. Бяха добри времена. Родих сина ни Яник. След това дойде финансовата криза. Стана трудно да сме в Манхатън. Пазар за изкуство нямаше. Върнахме се в Тел Авив. Започнахме наново. Боян работеше с най-добрата галерия, но пак ни беше трудно. Тел Авив е един от най-скъпите градове в света. Наемите за апартамента, за студиото на Боян и таксите за двете частни детски градини – родих междувременно и София, никак не бяха малки. Трябваше да се борим за оцеляване като всички артисти. И когато през 2014 г. се наложи да напуснем апартамента, в който бяхме под наем, решихме да дойдем тук за три месеца. Децата не ходеха на училище. В началото живеехме в скромен апартамент в един блок. Наши приятели от училището по изкуства – архитекти, дойдоха да ни видят. И с тях наминахме да разгледаме къщата. Беше съборетина, нямаше покрив. Но те казаха – ето тук ще направите кухнята, тук – хола, тук – банята. Решихме да я стегнем. Бащата на Боян направи всичко дървено – прозорците, пода, кухнята, вратите, масата. Струваше ми се много романтично да се нанесем, да отглеждам зеленчуци, но после разбрах, че това е много работа. Отнема по цял ден, всеки ден.

И започна да правиш обучения. Какъв тип фотография харесваш?

Да, макар че първоначално нямахме намерение да правим бизнес тук. А за фотографията ми – регистрирам всичко, като се започне с децата и се стигне до всичко наоколо. Бих я описала като документална с много специален щрих на лайфстайл. Това, на което уча моите ученици, е да разказват истории, да уловят живеенето на живота. Това умея аз. Целта ми като фотографка е да направя снимка, в която да задържа максимално дълго погледа на зрителя. И историята, която разказвам, да е богата, да говори на много езици – на този на въображението, на цветовете, на поезията, на действието. Да отключи чувства, спомени.

Имате ли приятели във Видин?

Не много, имам една добра приятелка, но за мен е достатъчно. Организирам четири уърк-шопа годишно в България и два в Мароко и в Прованс. И срещата с жените в тях ми дава много енергия. В Мароко прекарваме пет-шест дни. Това ме зарежда много. Чувствам се пълна за следващите няколко месеца.

Къде учат децата ви?

Вкъщи, на домашно обучение са. Когато дойдохме от Тел Авив, не планирахме да останем повече от три месеца, но дойде септември. Яник беше на шест. И започнах да чета, да се интересувам и да се информирам за обучението вкъщи. Намерих една общност предимно на американски майки в интернет, която се нарича Wild and Free. Повечето са християнки. Нямам нищо общо с религията, но сред тях все едно попаднах у дома. Много се запалих да обменяме материали, книги, методи на обучение. И започнах да се уча, докато го правя, както е с много други неща в живота ми.