Странен тип е Филип Лхамсурен. Съвпада със себе си едно към едно. Не се омаловажава и не се надценява. Самочувствието му може да ви се стори прекалено, докато не разберете простичкия факт, че е подплатено.

През 2018 година той сбъдва мечтата си да прекоси зеления безкрай на Амазония. Сега приключението му се е превърнало в книга и филм, и двете се казват „Прегръдката на Амазония“.

Уместна ли е думата приключение, когато се говори за Филип Лхамсурен? Май не. При него е по-скоро вътрешна невъзможност да не го прави. Той не е човекът с каузите, не е еколог, не е някакъв фалшив идеалист, той е човекът, който може да каже: „всяка лиана, която ме шиба в джунглата, ме пълни с благодарност и любов“ и това е 100 процента така. Може да каже: „Моята карма е да съм рекламно лице на природата“ и на теб ти идва да повярваш в кармата, дори да не вярваш в кармата.

Изминава чисто сам 7500 километра. В един от етапите четири дни кара колело по трансатлантическата просека гладен, защото дърветата на джунглата са изсечени, реките са пресъхнали, а в реките, в рибите е прехраната на Филип, докато върви, плава и върти педалите из Амазония. „Водата ми беше храна - казва той без грам автогероизиране. - Не съм герой, защото оцелях в джунглата, стотици хора живеят там и го правят всеки ден, страхът им не е, че ще ги нападне змия или ягуар, а дали ще има какво да ядат на следващия ден.“ Страхът на Филип е, че след 25 години, ако изсичането продължава с тези темпове, може да няма джунгла. „Не ме интересува, че ще съм третият в света, който е прекосил Амазония сам, а да не съм последният.“

Общо взето, късмет, че е оцелял. Това е вторият опит на Филип Лхамсурен в Амазония. По време на първия през 2015 година го обират и стрелят по него. При втория прави маршрута си така, че да заобикаля максимално човешките поселища. С другите неща се справя – със стопроцентовата влага, от която всичко гние, с паразитите, които се забиват под кожата и трябва да се вадят с пинсета вечер на мъждивата светлина на огъня, с полумрака между дърветата, с прекосяването на бързеи, с падането от надуваемата лодка, с мътната вода, която пие. Подготвен е – от времето, изкарано с номадите в родината на майка му – Монголия, от времето, изкарано във Френския легион, от времето, отделено за физическа подготовка на конкретно тази експедиция. Аз не съм толкова силен физически, малко изненадващо казва Филип, - психиката ми е по-силна от физиката. А психиката се тренира, но е най-вече даденост – това е „прословутият монголски инат“, наследен от майка му, заедно със суперяката мъдрост: „Ако затвориш вратата за лошото, как ще влезе доброто?“

Едно от препятствията по пътя към това да разберем хора като Филип Лхамсурен е своеобразната им социопатия. Тези хора умират да са сами. Ето как го обяснява той (цитатът е от книгата „Прегръдката на Амазония“): „Често хората ми задават въпроса: защо трябва да рискувам, като пътешествам сам? Отговарям: така се чувствам по-сигурно. Самотният риск ме прави много по-взискателен към самия мен, а това води до много повече отговорности. Първо трябва да оцелея, после да бъда дисциплиниран, трето трябва да следвам своя план. Обаче, когато съм с някого другиго, ставам слаб. Защото, разчитайки на него в определени моменти, се отпускам, а това е опасно. Никой не може да гарантира сигурността на другия. Самотата дава много предимства. Ставаш по-наблюдателен, по-бърз, по-организиран, по-възприемчив.Дава ти възможност да развиеш уменията, нужни за оцеляването. Никой не може да те научи на естествени науки по-добре от самата Природа. Самотата ми помага да бъда в безопасност, защото съм изложен на страха постоянно. Ако нямам страх, не бих оживял.“

Все пак си дава сметка, че не бива да прекалява с бягствата и самотията: „Късметът ти изтънява, ако постоянно правиш експедиции.“ Затова сега е тук, обратно в обществото, колкото и да му е тегаво понякога, доста често всъщност. Тук е и замисля нова посока, не казва каква, ще разберем, когато му дойде времето.

Книгата на Филип е писана синхронно с пътуването му, това са неговите дневници от джунглата, записки от хамака преди сън. Не пишех аз, а природата, казва Филип Лхамсурен. Струва си да го прочетете, той пише хубаво, освен това колко хора познавате, които не изпитват и грам самосъжаление, които могат да бъдат едновременно жестоко сурови към себе си и благодарни.

За експедицията и книгата Филип получава важна подкрепа от Ваня Шекерова и Биляна Савова, които са от екипа, създал EVA. „Прегръдката на Амазония“ е издадена от „Книгомания“.