На 8 април стартира грандиозният проект на пътешественика Филип Лхамсурен за преминаване по цялото течение на река Амазонка. В течение на пет-шест месеца младият сървайвър ще премине пеша, на велосипед, с надуваема лодка и с пирога над 8000 километра, започвайки от столицата на Еквадор – Кито, до Атлантическия океан. Ако успее да завърши успешно рисковото си начинание, Филип ще бъде седмият поред в света, дръзнал да премине през амазонската джунгла съвсем сам, без да бъде следван от екипи от спасители, лекари и пр. За сведение повече са хората, изкачили първенеца на Хималаите Еверест и дори стъпилите на Луната. След завръщането му очакваме да напише книга като тази от пътешествието му с велосипед по забравените пътища на Азия, както и да ни покаже кадри и видео от най-скритите пазви на недокоснатата дъждовна гора и от местата, където тя е безвъзвратно унищожена.

„Някои печелят много пари, за да бъдат свободни, други се отказват от парите, за да бъдат свободни. Някои се борят за демокрация, за да бъдат свободни, а някои просто отиват в Куба. Но най-голямата свобода е да си свободен в мислите и постъпките си и някой да те обича за това.“ Избрах този цитат от пътния тефтер на Филип Лхамсурен, който той публикува в последната си книга за пътешествието с колело по забравените пътища от Родопите до Памир. Просто не зная как да започна аз самата да пиша за него, за това преждевременно пораснало момче от рядката порода хора, които не обичат да се показват. Затова често изчезва от хоризонта дори на най-близките си, било за да поживее в монголските степи, откъдето е родът му по майчина линия, било да пропътува забравените пътища на Азия с велосипед или да подготви следващата си експедиция. Като междувременно току вземе, че напише и някоя книга за своите физически и духовни пътешествия („Душата на човека“, „Забравените пътища“).

Добре, ще започна с новина – в последното си убежище в Родопите Филип, заедно с още трима пътешественици, прави детски лагери, води групи колоездачи по екстремни маршрути, като така може би единствен от участниците в телевизионното риалити „Сървайвър“ осребрява опита си. Впрочем целият житейски път на Филип е оцеляване, и то не в игра, затова и може да предаде на децата изключително ценни умения, а не само понятия от живота с азимут. Повече за това може да научите на www.bikearea.org, а останалото за него – от следващите редове. Приемам за истинска чест, че Филип го сподели с нас от EVA.  

...Асфалтовият път свършва. Черният – полузаскрежен и повече разкалян – се размотава из иглолистна гора, за да стигне до един от най-живописните брегове на язовир „Беглика“ в Родопите. Възхитително кътче, 3D картина от рая. Но не сме тук да се възхищаваме, а да срещнем Филип Лхамсурен във временния му бивак, достъпен само за тези, на които той се съгласи да го обади.

Филип идва да ни посрещне с очукан и омърлян джип. По бедрото му струи кръв. Сутринта е тичал из гората, казва, нещо го е одраскало, няма значение, свикнал е. А и едно одраскано е нищо в сравнение с това, през което е преминал, въртейки педалите на старото колело в продължение на почти пет месеца, мисля си, докато той превключва джипа на задвижване 4Х4.  

През 2013 година Филип премина 10 000 километра с възможно най-оскъдната екипировка, с възможно най-неподходящия велосипед, с възможно най-невъзможния минимум от храна, пари и лекарства по свръхтрудно трасе, прекосявайки планини и пустини, степи и реки, подлагайки на изпитание тялото, волята, ума и сърцето си. Изкатери се до най-високите планински плата в Памир, спусна се в най-грозните урви, стъпи на дъното на мъртвото Аралско море, срещна човечност и нищета, корист и добронамереност.   

„Избрах да се движа бавно, да се наслаждавам на времето, на срещите, на откритията си. Крайната цел е просто извинение, за да пътешествам. Реших да тръгна и независимо от къде и как ще се движа, да следвам посоката изток, откъдето изгрява слънцето. Ще пътувам без убеждения за фалшива сигурност, by fair means, без да губя свободата си.“

Свободата е най-ценното притежание на Филип. Той няма нищо друго освен нея и с никого не иска да я дели. Избрал е да бъде сам, самотен дори, за да живее в мечтата си. Затова бяга от града, където нищо не го привлича и задържа. В планината живее трудно, но той от трудности не бяга, напротив, търси ги, защото каляват тялото и волята му. Дават му самочувствието, което други получават от властта, парите, връзките и ласкателствата. Помислете само колцина от мъжете, които познавате, могат да се справят с предизвикателство като прекосяването на Амазонската джунгла. Сами. Без по петите да ги следва екип от лекари, оператори, всякакви помагачи и зяпачи. Такава е следващата цел на Филип, новата му мечта.

Разказва, че докато все още пътувал из дебрите на Кавказките планини, в Грузия, сънувал Амазонка. И тъй като каквото не е наумил, не е направил, в момента готви експедиция по цялото течение на могъщата река – ще започне от бреговете на Тихия океан в Еквадор и ще тича до столицата Кито. Оттам с колело планира да стигне до подножието на най-високия връх на екватора – Каямбе. След като го изкатери, с надуваема лодка ще се спусне по Рио Напо, един от най-големите притоци на Амазонка, към същинската велика река. Смята да плава по течението й с традиционна пирога, „тунингована“ за устойчивост с поплавъци, докато стигне до устието. Иска да тръгне през април, за да избегне, доколкото е възможно, дъждовете.

Само шестима души досега са го правили по този начин, по-малко, отколкото са стъпили на Еверест или на Луната. За Амазонка няма навалица от желаещи, както и за пустинята, за която Филип написа, докато я прекосяваше: „Никой не воюва за пустините. И в този нагледно празен храм изповядвам своята незначителност, за да разбера само за няколко дни, че няма нищо непоносимо.“