Филип Лхамсурен: в джунглата най-опасни са хората

За шест месеца миналата година той измина 5575 км, прекосявайки амазонската джунгла от запад на изток с кану, пеша и с велосипед, използвайки само и единствено силата на своето тяло. "За мен най-ценното е да си вземеш урока и да останеш жив. Да се откажеш за мен винаги е решение. Защото успехът е животът", казва той

Ваня Шекерова 15 април 2019

Снимка: Румен Койнов и личен архив

„Имах само един слънчев ден, плавайки с кану по Рио Негро, най-големия приток на Амазонка.“ Това признание се заби в съзнанието ми, докато слушах чистосърдечния разказ на Филип Лхамсурен за неговата експедиция „Прегръдката на Амазония“. За шест месеца миналата година той измина 5575 км, прекосявайки амазонската джунгла от запад на изток с кану, пеша и с велосипед, използвайки само и единствено силата на своето тяло.

Той съзнателно търси самотата, предприема рисковани пътувания към места, диви и неясни, за да изгражда връзка с природата, да изследва собствените си човешки дълбини като част от нея. След като мина през най-пустите части от Азия с велосипед, Филип дълго и търпеливо – цели пет години – подготвя тази експедиция в Амазония, веднъж неуспяла. Това обаче не го отказа, а го накара още по-стръвно да преследва мечтата си.
За нея, вече реализирана, за пътя през джунглата и към себе си Филип разказва пред EVA.   

Този път подготви експедицията си доста по-детайлно от първия път. И все пак имаше ли нещо, което да те изненада?

Натрупаният опит от Гвиана с легиона (Филип е служил две години в Чуждестранния легион – б.а.) и първата ми експедиция в амазонската джунгла в крайна сметка се оказаха безценни. Така че нищо генерално не ме изненада. Знаех кое ще бъде сложно както в технически, така и във физически и духовен план, но едно е да знаеш, друго е да минеш през него. Бях на места, за които информацията на Гугъл мапс е вече остаряла, в смисъл толкова са оглозгани, колкото не би могъл да си представи човек, че може да стане за една-две години. Гората беше изсечена, реките обърнати от коритата си. В тези условия рибата и дивечът бяха мигрирали в други хабитати. Така че не можех да си взаимодействам със средата, тоест да ловувам, за да си осигуря прехраната. В един момент вървях четири дни гладен. Това ме събори психически. Не само заради глада, ами предимно заради разрухата. Натъжи ме. И като си тъжен и сдухан, не ти спори придвижването към крайната цел. Не е никак мотивиращо. Всички неща, които знаех за състоянието на джунглата в последните години, се оказаха доста по-мащабни. Дъждовната гора изчезва главоломно.

От това ли те заболя?

Да. Това е дълбоката емоционална болка вътре в мен. Иначе етапите, в които ми се наложи да вървя пеша през джунглата, са всекидневна физическа болка, стрес и страх. Движиш се в наводнени райони. Това значи да си нагазил до кръста във вода. Когато станеше невъзможно за ходене, надувах малка лодка и гребях. На места гората беше толкова гъста, че до земята не достигаше никаква светлина. И всяко растение се защитава с остри шипове, режат като бръснач треви или лиани, трябва да си пробиваш път, правейки нещо като тунел. Няма как да се предпазиш от това, трябва да преминеш през него. Насекомите те хапят, възпаляват се рани. Тъпо е, че движейки се, буташ с раницата си храсти, в които има гнезда на диви пчели. Хубаво че имах добър комплект от лекарства, заредих се със спринцовки с метилпреднизолон, защото бях няколко пъти на границата да получа алергичен шок от ухапванията. Успях да преодолея задушаването като реакция, причинена от силната им отрова. В други спешни случаи гълтах ампули с адреналин.

Кой беше най-големият ти страх, който погледна в очите?

Всеки ден се изправях пред много свои страхове. Въпреки че контролирах риска, опасността и страха, в много моменти бях близо до критична ситуация. Още в първия етап на експедицията ми се разглоби лодката в горното течение на Рио Негро. Натисна я една тропическа буря с много силни вълни, превърна я буквално в парцал. Не можеш да плаваш накъдето искаш, а накъдето те натиска вятърът. Гледаш да се примъкнеш на сухо местенце или да се закрепиш в короната на някое дърво. Успях с много усилия да се измъкна, без да загубя нищо от багажа си. Това беше само една от многото ситуации, в които опитомявах страха си. Най-големият страх за мен винаги е бил човекът, воден от недобри намерения. В Амазония това са бандити, наричани речни пирати, наркотрафиканти, но често могат да бъдат и обикновени рибари или индианци, които решават в един момент да се саморазправят с чужденец като мен. Преживял съм достатъчно набези в моите пътешествия, за да знам, че тази опасност е номер едно. Въпреки това срещам и много хора, които са добри с мен, просто не съществува белег за това каква мисъл се крие зад човешкото лице. Така че за да намаля този риск, просто избягвам срещите с хората.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР