„Нека се разберем за едно нещо – вече не съм хубава – и това е една от най-големите благословии в живота ми. Бях само на 20 години, когато Консуело Креспи, един от редакторите на италианското издание на Vogue, ме срещна на улицата в Рим. Беше 1963-та, по онова време бях болезнено слаба, с тъмни, дълбоки очи, имах голяма бенка на дясната буза, която се превърна в моя запазен знак. Някой от екипа на списанието прати моя снимка на модната жрица Даяна Врийланд в Ню Йорк и няколко дни по-късно получих телеграма да се явя в Ню Йорк, за да се снимам за американския Vogue. По онова време бях толкова млада и несигурна във възможностите си, че бих приела дори да чистя офисите на Conde Nast в Манхатън, ако някой ми кажеше. Метнах се на първия полет с идеята да се върна след 10 дни. Останах пет години. Подписах договор с „Форд моделс“ и влязох през парадния вход в един доста странен и необикновен свят, където моята основна роля бе да позирам облечена в копринени рокли, кимона и кожени палта. Няма да крия – по онова време Манхатън беше големият връх в света. Снимаха ме модни великани като Ървин Пен и Ричард Аведън, а аз станах любимото цвете в колекцията на Анди Уорхол и неговата Фабрика. Бях „едно от най-свежите и интересни създания“ на традиционните балове в черно и бяло, организирани от Труман Капоти. Получавах покани за обеди и вечери в имението на семейство Кенеди само защото бях красива, а там стоях на дълга маса в компанията на изключителни хора като режисьора Майк Никълс, политика Боб Кенеди и композитора и диригент Ленърд Бърнстейн. И никога не обелих нито дума.

Така изглеждаше животът ми в Ню Йорк – бях мълчалив свидетел на един огромен водевил. В онова време работата на модела беше да бъде просто красиво лице – нито повече, нито по-малко, и в моята орбита имаше много момичета, за които това бе голямата мечта. Разбира се, в един момент телефонът престана да звъни, работата изчезна, бях на 25 години. Помня, че когато отидох на среща в офиса на Айлин Форд, тя ме погледна и каза: „Ела на някое от моите партита, намери си богат мъж, а след няколко години, когато брачният живот стане истински ад, се разведи!“

„Просветна ми след този съвет, прибрах се в Милано и записах модна антропология в университета. Задавах си милиони въпроси – защо момичетата имат толкова много дрехи, а момчетата само няколко костюма, ризи и панталони? Кой решава кое е красиво и кое не? Изправих се срещу собствените си страхове и предразсъдъците на обществото и станах марксистка, която говори за равенството между половете и смисъла на живота. Минаха много години от завръщането ми в Милано, където в годините съградих успешна кариера на писател и политически активист. Имам четири деца и няколко неуспешни връзки.

Когато се погледна в огледалото, усещам странна и дълбока връзка със старицата отсреща – контакт, който никога не съм имала с момичето, превзело Манхатън от раз. Старицата, която не се страхува нито от бръчките по кожата си, нито от дълбочината в погледа си. Истината е, че само когато спреш да се притесняваш за това, че ставаш невидим, си способен да видиш истинското си аз. Тогава ставаш свободен. Свободен да решаваш какво има значение за теб и какво не, с какво и как да губиш времето си или да изпълваш ценните мигове. Като се замисля – какво по-хубаво от това?!“