Познаваме Светослав Иванов от 120 минути по bTV. Обичаме го, защото не се страхува да казва истината. Сурова, но винаги облечена в красиви думи. Вяра Деянова, създател и главен редактор на онлайн платформата за истински истории от живота The Brave Stories, е неговата половинка от 15 години.

Среща ги работата им – тогава и двамата са журналисти в Дарик радио. На шестата година от запознанството им двамата сключват брак, а две години след това се ражда и дъщеря им Йоанна.

Цялото това време за тях се съдържа в думичката „ние“, описват го като едно продължително „честване на събирането на двама души, които всъщност са един и същ човек“.

Вяра, какъв е споменът от първата ти среща със Светльо?

Вяра: Първият ми спомен е денят, в който се срещнах с двете големи любови в живота ми – журналистиката и Светльо. Денят, в който започнах работа като стажант в Дарик радио. Първият човек, когото видях в нюзрума, и с когото се заговорих, беше Светльо. От гласа, който вече познавах, мислех, че Светослав Иванов е мъж на около 35–40. Не беше. Беше топъл септемврийски ден. А той носеше пуловер. Толкова за запознанството ни. 6 месеца по-късно беше първата ни среща. Светльо ме заведе на постановката „Хъшове“ в Народния театър. По време на антракта паднах по стълбите, право в краката му. Тази метафора важи и до днес. (Смее се.)

Светльо: Едно момиче влезе в стаята. Беше облечено в розова блузка и имаше oчила с розови рамки. Когато се наведе, за да се прави, че чете вестник, очилата й паднаха върху бюрото. Тогава си казах: „Тя е като мен. Как е възможно?“. Тогава вътрешният ми глас ми каза нещо, спомням си го ясно: „Ами, ако това е жена ми?“. Приличаше на мечтателка, с убийствено чувство за хумор. Беше много чаровна и красива. Бързо усетих, че ми е много приятно да говоря с нея, и непрекъснато търсех повод да го правя. Беше сред малкото, които се смеят на моите вицове. А това не е лесна работа…

Явно е било любов от пръв поглед. А вярвате ли в непреходната любов?

Вяра: Да, иначе не е любов. Но тази непреходност изисква грижи всеки ден.

Какво според вас се крие зад клишето „семейни ценности“ и във вашето семейство имате ли такива?

Вяра: „Семейни ценности“ наистина звучи като клише, но ако няма ценности, как да е семейство? Аз все повече се задушавам от подлагането на семейството под въпрос. Имам усещането, че има някаква масова невроза в гонене на свръхсвобода, което не носи щастие. Онова, което е свързано с лекотата и усещането за смисъл. Уютно ми е да съм старомодна и щастлива от това, че обичам само един мъж. И всичко, което правим заедно, ми дава повече усещане за собствен център.

Светльо: Това е обет пред Бог, че ще живееш по правила, които носят добро за всички. Свързвам семейството със зрелостта, в която навлиза всяка любов, която дава живот на нов човек. Семейството е центърът на живота и всеки ден благодаря на съдбата, че нашето семейство се случи.

Спомена думата „заедно“. Какво всъщност правите заедно и какво поотделно? Имате ли специфични семейни занимания?

Вяра: Заедно сме всяка вечер и понякога в понеделник, ако съм по-свободна, защото понеделник е събота за Светльо. И през август, когато Светльо почива. Това е нашият месец. Та, вечерите са за хубава храна, игри на кукли с Йоанна и сложни преговори пак с нея, за да си легне по-рано. И тогава гледаме филми, т.е. аз заспивам в първите три минути на филма, а Светльо продължава да гледа. Иначе август е за истинското заедно. Тази година запознахме Йо с едно от най-важните неща в този живот – Рим. А поотделно работим – много, няма как. Спортуваме – по малко, няма как.

Светльо: По отношение на филмите си имам стратегия. Тъй като вкусовете ни в киното „леко“ се различават, оставям на Вяра да избере филм. След като точно след 5 минути заспи, започвам с моите филми. Всичко корейско, което предлага „Нетфликс“, вече съм го гледал. Германските филми също. После ги разказвам на Вяра, а тя се радва, че е заспала рано. Сега сериозно – нашият режим е малко по-различен. Събота и неделя за мен са най-натоварените дни, но гледаме да наваксаме в понеделник и вторник. Всяка свободна минута съм със семейството си и още от януари чакам лятото, за да тръгнем към Рим, който е любимият ни град. В Рим беше и нашата сватба.  

Иначе, колкото до специфичните занимания, най-драматичният и често задаван въпрос в нашето семейство понякога е – взе ли си ключа? А най-драматичният отговор е неловкото мълчание. Веднъж се случи да спим на хотел близо до нас, защото и двамата си бяхме забравили ключовете вътре в апартамента и беше прекалено късно да викаме ключар. Беше много забавно – уж е през седмицата, уж сме си в града, а отиваме на хотел. Късно вечерта. На сутринта станахме, закусихме и си тръгнахме… 500 метра по-надолу, където всъщност живеем.