Игор Марковски за изкуството, медиите и любовта… без маска

eva 26 March 2020

Снимка: личен архив

Роден е в Скопие, Северна Македония, в семейството на писателя Миле Марковски. Внук е на поета Венко Марковски и брат на интернет-пионера Вени Марковски. Бил е актьор в театъра в Търговище и в театър „Сълза и смях“ в София и е участвал в игралните филми „Деца играят вън“, „Войната на таралежите“, „Златната река“, „Ева от третия етаж“ и др. След 1990 година е журналист на свободна практика, автор и водещ на шоу програми и радио и телевизионни предавания. Напоследък го виждаме в ролята на продуцент на музикалните проекти на Миро – „Гълъбо“ и дуета му с Койна Русева - „Ти защо си тук“, както и на Любо Киров – „Липсваш ми“. Полюбопитствахме как активен човек като Игор Марковски се справя в условия на карантина и има ли място за изкуство и любов по време на коронавирус.

В момент като този, когато трябва да останем у дома, много от нас трябва да останат и... насаме със себе си. Защо толкова ни е страх да чуем своите собствени тревоги?

Защото за първи път нямаме оправдание. Тукашните народи, които живеят на кръстопът от хилядолетия, винаги търсят вината извън собствените си дувари. Огледалото, наречено съвест, тук не съществува, все едно е в забвение. Нашенци (и по Чудомир, и по Иван Хаджийски) се отнасят с недоверие към всичко. И сигурно имат някой лаф за всяка една ситуация, вижте колко поговорки имаме - царе сме на думите, но не и на действията.

Душата има ли нужда от спасение? Ако да, след като премине всичко няма ли да сме една крачка по-близо до емоционалното си спасение, защото сме загърбили много от безполезните си тревоги и навици?

Душата може да бъде безкрайна (като в руската литература) или пък недоказано жива. Спасението е физическо оцеляване. Душата се лекува от стих, песен, рисунка или което и да е емоционално състояние на всяка една жива твар.

В интернет пространството се появиха много забавни илюстрации, променяйки заглавието на Маркес на „Любов по време на Коронавирус“. Може ли в състояние на толкова стрес да се мисли за любов или дори е препоръчително?

Всичко е любов! Според Клифърд Саймък “Всичко живо е трева”, но пак става дума за любов. От онези, които развяват знамето на суматохата до генералите, които се опитват да управляват масите, че дори до хладнокръвните манипулатори - всеки има нужда от любов. Хората отлагат планираните сватби, но не могат да отложат жаждата за живот, а какво е животът, ако не любов?

Приятел или враг е медията по време на пандемия?

Всяка една медия има за цел да информира. Информацията е преди всичко факти. Фактите обаче трябва не да се тълкуват, защото те не са закон, а да се поднасят на хората в пълната им цялост. Цензурата, макар и вътрешна, тук не е препоръчителна, но медиите трябва да бъдат без маска. Трудно постижимо у нас, където всички “кихат” в лицето на “драгия” зрител.

Помага ли изкуството на уплашения човек? А на уплашения народ? Как би описал будния човек? Какви са неговите приоритети?

Изкуството винаги е било поръчково от памтивека, че до наши дни. Уплашеният човек търси зрелища, а не изкуство. Словото обаче може да помогне на страха и да го победи - на този ринг няма място за уплаха, ако разчитаме на думите. Впрочем в такива кризисни ситуации веднага се разбира кой може да е истински лидер и кой отива на бунището на историята. Будният човек е (по определението на Йохан Хьойзинха) homo ludens - а по нашите географски ширини след Народните будители май всички спят…

Появиха се много коментари, че българската култура е "болна" в момента. Човекът, живеещ с култура и изкуство, не намира ли винаги начин да си набави нужното? Как го правиш ти?

Българската култура винаги ще боледува, тъй като е затворена в собствените си търсения и няма никакъв полет. Така ще бъде поне още 100-200 години, ако не и повече. Всичко, което е постигнала извън границите на Отечеството, е свързано с безспорни таланти, които обаче се били нужни на обществото извън, защото са безспорни професионалисти и са показали качества извън границите на общоприетото. Заради това сме известни с оперните ни гласове или с “тайнството” на истинския фолклор. Спорадично някой писател се промъква между редовете (Георги Господинов) и попада под светлините на прожекторите някъде там.

При мен, особено в последните години, се очерта една пътека, която води към изворите на българската популярна музика. Събирам на едно място поети, композитори, музиканти и изпълнители, за да създадем истинска песен, която после преминава във филм. Казвам филм, а не клип, тъй като снимаме, все едно е кино и в три минути и половина разказваме цял един живот. Трудна работа, вероятно благородна, но това е само една пътека, дай Боже да стане път.

Комуникираш си с много хора в чужбина. Те как приемат ситуацията? Има ли разлика в отношението тук и там?

В тази ситуация на нова “желязна завеса” Мрежата е единственото място, където няма виза и пътуванията са оправдани. Хората на изкуството са в шок, защото няма как да преживяват. Няма я публиката. И сега трескаво търсят начин да се настроят и нагодят в това време - вероятно по друг начин и с други средства - един господ знае как точно ще се получи докато всички народи преодолеят несгодите. Сега, повече от всякога, е нужно духовно единство, въпреки самотата, в която сме принудени да живеем.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР