Глистът, въшката и варицелата

Откъс от „Да оцелееш като родител 2“ на Елисавета Белобрадова и Красимира Хажииванова

11 January 2020

Две години след успеха на „Да оцелееш като родител“ на пазара вече може да откриете неговото още по-смешно продължение – „Да оцелееш като родител 2“ със съставители Елисавета Белобрадова и Красимира Хажииванова – създателките на „Майко мила!“ и „Оле Мале!”.

И тъй като повторението е майка на знанието, a споделената мъка е половин мъка, двете щури глави са готови да си кажат всичко, ама абсолютно всичко и да ви покажат всички преки пътища към смеха в джунглата на родителството.

На 22 януари от 19 ч. в столичния клуб „City Stage” няма само да четем и да оцеляваме, но и ще играем. А какво ще се играе, ще разберете съвсем скоро!

Из „Да оцелееш като родител 2“ от Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова

Глистът, въшката и варицелата – врагове №1 на българската образователна система,

Красимира Хаджииванова

Щастието, наречено „Днес детето тръгва на детска градина“ – няма родител, който да не го е изпитал и чакал така, както се чака любимата невяста или автобус 72 (или на когото каквото му се е случвало да чака повече, освен ако не сте някакъв пълен нещастник, който е чакал любима­та невяста, пътуваща в 72, за което получавате моите съболезнования).

След последния ден в яслата, в който си казала на детето – айде, кажи сега ЧАО на госпожа Си­1меонова, и детето гръмко се е изцепило – ЧАО! ПОВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ДОЙДЕМ! (защото то може и да говори на бебешки шопски, но поне се старае да го прави ясно и отчетливо), след без­крайната лятна ваканция, след едни петдесет дни прехвърляне между баби, дядовци, единия и другия родител, така че всеки да може да свър­ши поне някаква работа в усамотение, след мно­жество следобеди, прекарани в паркове и градини в ловене на попови лъжички, каране на колички и брулене на кестени посредством огромен прът, който майката трябва да разнася навсякъде със себе си като един послушен пастир, след въдворя­ване на детето в курорти за отдих и осигурява­не на всякакви рекреационни забавления, така че мозъкът му да е свеж, имунната му система да е некомпрометирана и цялостният му вид да е на едно отпочинало дете, което гори от желание да тръгне в I група на детска градина и да е способно да направи отчетлива разлика между таралеж и портокал, ако му бъде зададен такъв въпрос от госпожата, та след цялата тая одисея аз с изпле­зен език чаках датата 25 септември, на която в личния ми календар бе записано:

„ПЪРВИ ДЕН НА ДЕТСКА ГРАДИНА!!!“

Вие да не си мислите обаче, че този ден идва просто ей така – ставате си в понеделник и хоп, айдеее, отивате на детска градина като някакви граждани в други държави.

Не.

За тоя най-пръв ден в детската градина си има строга подготовка, която започва още от нача­лото на август и кара много родители (или поне мен) да си мислят, че детето всъщност ще бъде интегрирано в свръхсекретна космическа мисия, свързана с изпращане на подбрани деца от I детска група на екскурзия на Уран, но тъй като средата там е стерилна, в никакъв случай на планетата не трябва да припарва Земна въшка и най-вече, да не дава Господ – Земен глист.

Само това ми хрумна, когато разбрах, че си­нът ми трябва да мине един куп стриктни из­следвания, документални проверки и всякакви из­питания, които да ГАРАНТИРАТ, че това е едно напълно чисто, изпразнено откъм вътрешен жи­вот дете, без кьорав глист, тения, чернодробен метил и фини прахови частици, полепнали по чер­вата му.

Как протича тази подготовка?

Започваме с най-лесното, а именно – караме де­тето да пикае в чашка. То го приема на игра, оп­икава всичко около чашката, опикава и вас, но какво е това на фона на факта, че имате три ми­лилитра пикня в чашка, и дето се вика, първата стъпка от мисия „УРАН“ е изпълнена?

След това му показвате как събирате части от акото с миниатюрна лъжичка, която, ЕСТЕСТВЕ­НО, изпускате в лайната, защото тя е с големи­ната на едно зърно леща, и бързо го възпирате то да рови вътре и да я търси, въпреки че детето с охота иска да ви помогне.

А накрая идва най-хубавото – някак трябва да му обясните ЗАЩО то трябва да се надупи сре­щу вас, така че вие – неговият цял свят, човекът, който му прави чай, палачинки и пържоли, който го гушка и приспива, и му чете за вълци и черве­ни шапчици, се налага да му лепи ТИКСО на дупе­то, да го отлепи и след това да го залепи наново на специално закупеното за целта лабораторно стъкълце.

„МАМО, ЗАЩО МИ ЛЕПИШ ТОВА НА ДУПЕ­ТО?“ – ето това е един въпрос, достоен за вик­торина в национален ефир. Аз излязох от ситуа­цията с обяснението, че така проверяваме дали в дупето има буболечки, давайки си сметка, че това е един разкошен сценарий за въображението на тригодишно дете, но на тоя етап родителят малко вече е кът откъм нерви и креативни идеи, така че е позволено да обяснявате каквото си ис­кате – важното е то да влезе в детска градина, така че да го обезпечите в образователно отно­шение и някой ден то да може да изкарва много пари, които да дава на психотерапевт.

След това отивате в лаборатория, където оставяте находките и успокоявате детето, до­като му дупчат пръста и му точат кръвта, ча­кате една седмица, взимате си резултатите и отивате при личната лекарка.

Тя трябва да види резултатите от фекалния урожай, да осигури бележка, че детето не е било в контакт със заразно болни три дни преди 25 септември (посредством неизвестни за мен пред­сказателни способности), и да проведе преглед на слуховите и зрителните способности на детето.

Как става това, ще разберете най-точно от следния кратък диалог:

Медицинска сестра: „И така, хайде, моето мом­че, иди до вратата на кабинета, застани там и гледай онова мече горе, а аз ще застана ето тук, до прозореца, и ще ти прошепна НЕЩО, а ти ще го повториш“.

Дете: „ЪЪЪЪЪ“ (блее, отива до вратата и си бър­ка в носа).

Лична лекарка: „Пууу, баш сега ще ми звънне те­лефонът!“ (започва да крещи в слушалката).

Медицинска сестра: „СЕДЕМ“ (шепти).

Дете: Все още е на първата част от изречение­то, а именно – гледай онова мече, и въобще мозъч­ните му клетки не са обработили задачата „чуй и повтори“.

За зла беда, в този момент отвън, под отворе­ния прозорец на кабинета, някой някъде започва да реже НЕЩО С ФЛЕКС.

Започва един кратък водевил, в който:

– аз крещя: „ГЛЕДАЙ МЕЧЕТО И СЛУШАЙ КАКВО ТИ КАЗВА ЖЕНАТА“;

– сестрата шепти: „СЕДЕМ! СЕДЕМ! СЕДЕМ!“;

– отвън флексът бичи нещо като: „ЖЖЖЖЖЖЖРРРРРРРРРРРР­ГГГГГГГГГГГГГГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ“;

– а личната лекарка крещи по телефона.

Всичко това влиза в безпощаден кръговрат.

СЕДЕМ!! ГЛЕДАЙ МЕЧЕТО!! ЖЖЖЖРРРРРРРРР­ГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ!! ГЛЕДАЙ МЕЧЕТО И ЧУЙ КАКВО ТИ КАЗВА ЖЕНАТА!! ЖЖЖЖРРРРРРРРР­ГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ!! АЛООО, НЕ ТЕ ЧУВАМ ДОБРЕ, ЩЕ ТИ ЗВЪННА АЗ!!! СЕДЕМ!!! СЕ-ДЕМ! С-Е-Д-Е-М! ЖЖЖЖРРРРРРРРРГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ!! СЕДЕМ!!

На прага на осмото повторение на СЕДЕМ!!! слагам край на проверката и обявявам, че евен­туално само делфини биха чули шепот в тоя джангър, след което моля детето да бъде прове­рено поне дали вижда правилно. За мое щастие, то вижда и разпознава на картинки върху сте­ната всички скапани катерици, ягоди и бобри в разнообразни размери и разцветки!

Междувременно, в настъпилото затишие, успя­ва да чуе и думата СЕДЕМ, аз от радост гръмвам шампанското, всички са щастливи и половин час по-късно напускаме кабинета на личната лекарка, въоръжени с един наръч документални доказател­ства, с които удостоверяваме, че имам дете с ци­фром и словом НУЛА глисти в себе си, едно дете, което чува, разпознава И ПОВТАРЯ думата СЕ­ДЕМ, едно дете, което вижда катерица от три метра и същевременно не я нарича жаба, едно дете, годно да посещава I група на детската градина, без опасност да зарази същата с паразити и тъпота, едно дете, годно да стъпи на брега на океана от педагогически дейности, гланцови блокчета и супа топчета и да отплава към безбрежната шир на познанието и следобедните закуски със салам.

Абе, едно дете на прага на големия живот!

И разбира се, неговата щастлива, чорлава, леко изнервена, но горда майка – горда, че е родила дете без глист, без въшка, без проблеми в разпознаване­то на ягоди и таралежи на картинка.

Така идва 25 септември.

Майката е от щастлива по-щастлива, дете­то – напротив. Майката крещи: „АЙДЕЕЕ, СТА­ВАЙ, ТРЪГВАШ НА ДЕТСКА ГРАДИНАААА“. Детето крещи: „НЕ ИСКАМ НА ДЕТСКА ГРА­ДИНАААА, НЕ ИСКАМ ДА РАБОТИИИИИШ“. Майката обяснява: „А как иначе ще ти купувам шоколадови яйца и кюфтета??“. Детето млъква пред този неочакван материален аргумент, и така, в керван от писъци, ревове и закани, акос­тираме пред детската градина.

Аз, той, трийсет и три документа и нито един глист.

Звънец, качване по стълбите, медицинска сес­тра, добър ден – добър ден, това е моят син, кой­то ДНЕСТРЪГВАПРИВАСНАДЕТСКАГРАДИНА (опитвам да държа радостта си под контрол, но тя излиза от мен неконтролируемо), хайде, ела да влизаме, и тогава чувам гласа на сестрата някъде над мен:

АМА НИЕ СМЕ В КАРАНТИНА ОТ ДНЕС. ИМА­МЕ ВАРИЦЕЛА! ЕДРА ШАРКА! (??!!)

Каквооооооооооооооооооо?

ЕЛАТЕ ПАК НА 10 ОКТОМВРИ, НО ПРЕДИ ТОВА ЗВЪННЕТЕ ДА ВИ КАЖЕМ ДАЛИ НЯМА ДРУГО БОЛНО ДЕТЕ.

Зави ми се свят, единият ми клепач започна да подскача и започнах да виждам всичко като в пе­лена от глисти.

Ама как така? Защо? Откъде накъде?

Можела съм да го оставя, разбира се, ако се подпиша на нещо си, но по-добре да си го взи­мам. Наоколо още някакви нещастници като мен започнаха да мигат и да преглъщат, опит­вайки се да смелят чутото, размахвайки и те скъпоценен наръч с документи, удостоверява­щи, че децата им са чисти и годни за внедрява­не в градината.

Довиждане! И утре елате на родителска среща!

Взех си го. Не успях да преценя на минутата дали да го пусна и да се разболее след една седмица от варицела, или да не го пусна и да се разболее някога си, но това, което поне успях да издейст­вам, е официална клетва от сестрата, че аз по­вече документи и изследвания няма да правя, и глисти, ягоди и катерици няма да броя. Каквото е преброено – преброено.

Междувременно обаче мен цял ден ме глождят няколко въпроса, като например защо няма вак­сина срещу варицела в официалния имунизацио­нен календар, как се случват нещата в детските градини по света, когато там има варицела, и най-вече – да го пусна ли утре на детска градина, или да не го пусна? Хамлет, един вид, ама с по-про­заични проблеми.

И докато намеря отговор, не ми остава нищо друго освен да ви кажа – не бързайте да се радва­те, приятели. Това, че детето ви няма глисти и разпознава ягода на снимка, ВЪОБЩЕ не е гаран­ция, че утре то ще тръгне на детска градина.

Нещата у нас са далеч, далеч по-сложни и да ви кажа, чак почвам да се чудя ние въобще как сме завършили висше образование при наличието на толкова глисти, варицела, въшки и всякаква дру­га биологична гад, която възпрепятства образо­вателния процес в България?

P.S. Смятам за удачно вместо картинки на яго­ди и бобри детското зрение да бъде проверявано посредством снимки на пъпки от различни шар­ки, та белким порасне поколение, което знае, че едра шарка на тая планета няма от четиресет години.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР