Мариус с карирани сако и панталон. С жилетка. С екстравагантни чорапи и обувки. Със своето необикновено лице, което длетото на времето прави все по-красиво. Присъствам на нещо уникално – Мариус Куркински на снимки на модна фотосесия за корицата на EVA (за втори път Мариус е на корицата ни – първия през май 2000 г. заедно с Мария Сапунджиева, с която ни разказват за ученическата си любов).

И тази сцена му отива. Като всяка друга, а съм имала радостта да го гледам още от постановката „Ромео и Жулиета“ на Стефан Москов на сцената на старата сграда на Младежкия театър май беше, преди 30-ина години, когато той все още носеше рожденото си име Ивайло Стоянов. И после на сцените в НАТФИЗ, Сатиричния театър, Малък градски театър „Зад канала“, Народния театър, зала 1 на НДК. На 21 декември от 20 ч. Мариус ще играе сборния си моноспектакъл, „Мариус 50“ в зала „Арена Армеец“.

Актьор от дете, израснал във варненската детска театрална трупа „Щурче“, Мариус е толкова актьор, че сякаш извън актьора няма никой, само силует. Успял е да извърши онази алхимична ли, каква ли трансформация, при която ролята е в него и той е в ролята непрекъснато. Прилича на акробат, на факир, пристъпващ върху по-тънката от косъм граница между реалния свят и магичния, този на изкуството. Усещаш това, когато го наблюдаваш, разговаряш с него, когато го гледаш в представление или в предаване по телевизията. В същото време Мариус може да бъде най-сладкодумният човек на света и най-великолепният събеседник. С годините е станал по-светъл, по-лек, по-спокоен, по-смирен и по-често можеш да го видиш да се усмихва. Да, завесата – онази, театралната – винаги ще съществува между вас, защото все пак вие сте Публиката, а той е Актьорът, но точно така и трябва да бъде.

На 15 октомври Мариус Куркински навърши 50. И продължава нататък. Ние – с него.

Мариус, на предишното ни интервю през 2011 г., те попитах дали имаш специално отношение към дрехите, и ти ми каза, че нямаш, но че може би по-късно в живота ти ще се появи „тази суета“. Е, появи ли се? Стори ми се, че се чувстваш много добре в дрехите, които стилистката Сандра Клинчева е подбрала за снимките.

Подобен тип дрехи изискват по-изящно тяло, а аз се срамувам от тялото си. Затова не ходя и на плаж, казвал съм го. Затова и не затъвам в стилистики и модни тенденции. В живота се обличам абсолютно незабележимо. Всичко това (посочва фотографското студио и щендерите с дрехите – б.р.) не е част от мен, но е забавно като актьорска задача. И много харесах фотографа, стилиста, гримьора. Това са изключително фини дрехи, но аз нямам такова отношение към самия себе си, не съм прецизен към себе си, което може би е недостатък.

Аз съм груб към сърцето и душата си, също и към тялото си за сметка на работата в театъра и за сметка на героите си, на съществата, които създавам на сцената. Давам си сметка – ето сега на прага на този юбилей, който ми предстои – че съм груб към живота си, чувствата си и може би и към другите хора около мен. А може би такава е реалността, на която съм се поддал. Не го казвам като оправдание или като каприз, а по-скоро като грях. Тези външни фактори не могат да ме докоснат, не значат нищо за мен. Целият ми живот дотук – имам предвид живота извън театъра – за мен е нещо като незаздравяла рана. Моят Рай е на сцената. Съжалявам, че използвам това понятие „Рай“, говорейки за светски неща, но с какво друго да го сравня?! Преживял съм  огромно количество райски часове на сцената, с публиката, с партньорите си и съм страшно благодарен за това.

Животът до 50, животът след 50 – поставяш ли я тази гранична линия?

Аз помня живота си по представления. Мога да кажа всяка година къде съм бил и какво съм правил, защото знам точно кой спектакъл по това време съм поставял, репетирал, играл. Другата разделителна линия е истинското ми влизане в православната църква. Разделям живота си на преди и след него. Аз съм кръщаван и като дете, и в зряла възраст, но това са тайнства, за които не е редно да се говори повече. Много важни за мен неща са светото кръщение и изповедта. За себе си разделям хората на вярващи и невярващи. Дано не изглежда фанатично. Благодарен съм на Господ, че ми даде възможност да съзерцавам света. Ние ходим, играем, пътуваме, мислим за светските неща, а само едно вдигане на поглед нагоре към небето, към самото сътворение веднага ти дава възможност да видиш разликата между направеното от човека и сътвореното от Бога.

Всеки поглед към човека и към природата е поглед към Бога. Много късно осъзнах това. Като млад сякаш имах повече възможност да съзерцавам природата – да кажем, когато като войник давах наряд и виждах за колко време изгрява и за колко време залязва слънцето. Но после бързо го забравих. Животът ми се превърна в затворено пространство, театърът е затворено пространство, изпиващо… Не съжалявам, че вградих живота си в това затворено пространство, защото това е вид психоза, в която изпитваш себе си. Психозата е хубаво нещо, стига да е контролируема и все пак да не е патологична. И да върши работа. В театъра психозата е задължителна! Там преживяването е екстремно – като огромно състезание е едно представление! Особено моноспектаклите – един човек и толкова много хора срещу него! Трябва да съумееш да си съхраниш енергията.