Даваха ни всяка вечер прясно мляко с куркума и кардамон. Това е един основен принцип на аюрведа. Аз първия ден не бях добре, като пия прясно мляко, се подувам. Адвайт ми намали млякото на половин чаша и въпреки че продължих да го пия вечер преди лягане, нямаше никакъв негативен ефект. Една дама, която беше веган, и тя пи.

Сутрин Адвайт ни правеше пулсова диагностика и наблюдаваше как се развиват нещата при всеки един от нас. Енергичен, гръмогласен. Изнасяше ни лекции по основи на аюрведа. Много знае наистина за тази огромна наука. Някои от нас се опитваха да влизат в детайли, питайки го може ли да ядат един какво си, да пият еди що си. И основното, което той поне три пъти отговори, бе: ако сте щастливи от живота си, и бял хляб да ядете всеки ден, ще ви даде всичко, от което имате нужда. Това го казва лечител! Най-важното се оказа не хиляда неща да правим, а да се чувстваме щастливи от всичко, което ни се случва.  Това лично за мен беше най-интригуващо във всичките теоретични постановки, касаещи аюрведа.

В центъра всеки ден си правехме йога. Там много се държи на церемониите. Аюрведа не може да избяга от това. Имаше един пандит, който всеки ден пееше мантри, правеше пуджа. Медитация също. Сигурно има лечители, които подхождат по-лекарски, но Адвайт беше в пълно съгласие с будистката церемониалност като част от терапията с аюрведични средства. Преди да ти направи диагностика, ти хваща ръката и си изпява мантрите. Всичко
е свързано със синхронизиране на цялостната енергия.

Момчетата, които правеха масажите, имаха едно олтарче и преди да започнат работа, минаваха през него. Първо се пречистваха и после отиваха при пациентите. Едното момче се казваше Кришна, беше женен и имаше две деца. Разпитвахме го как се е запознал с жена си и той отвърна, че я видял един ден преди сватбата. А се запознали на самата церемония. Майка му я била избрала и той й вярвал, че е направила най-доброто за него самия. На въпроса дали обича жена си, той с такава искреност отвърна – разбира се, много я обичам, че се просълзих, като го чух. За тези хора семейството е остров, на който забравяш всичко, случило ти се в света извън него. А се запознават с партньорите си на самата сватба. Няма десет години да са се опознавали, да са се разделяли и събирали, да са напасвали характерите си.

Ходихме до един водопад. Но там, за да отидеш до някъде, е няколко часа с джиповете. Карат доста екстремно по едни страшни пътища. Както каза Адвайт, тук няма добри шофьори. Така че като цяло не исках да пътувам, а по-скоро да си почивам, да медитирам. Ходихме с Петър до съседното село пеша по една козя пътека. Приличаше на българско село отпреди двеста години. Много чисто, по дворовете животни, гледат градини. Над селото е училището, до което се стига по една пътечка. И всеки ден гледаш дечицата как пъплят нагоре с униформите и големите раници. Като свършат, обратно по пътеката.

Менюто ни в центъра беше вегетарианско. Аюрведа като цяло няма позитивно отношение към яденето на сурови храни, явно да не разбалансират ватта. Сутрин ядяхме дал, леща, едни малки ябълки, нарязани и поръсени с черен пипер. Вкусно беше. Без да са прекалено наситени вкусовете. На обяд басмати и дал, задушени зеленчуци, бамя. Вечер много малко се яде – една супичка и хлебче, но не плътно от рода на чапати, а хрупкаво. С Петър двамата особено първите дни ядяхме малко, нарочно. И нямахме апетит. Към петия, шестия ден, след като Адвайт ми направи точковия масаж, ми се отвори вълчи глад, сигурно от болката, която бях преживял. И започнах да качвам килограми. Като приключихме в центъра, бяхме една седмица във Вриндаван. В комплекса, където отседнахме, имаше ресторант, предлагащ и мексиканска, и италианска, и европейска кухня. Там вече започнахме да хапваме паста. И позовавайки се на доктора, че трябва да сме щастливи, ядохме и десерти. Добре ми се отрази един чийзкейк.

За пореден път се убедих, че не трябва да ходиш някъде, за да се чувстваш добре.

От Хималаите се отправихме към Вриндаван. Пътувахме с влак и беше неописуемо. Първо попитахме дали има първа класа. Отвърнаха, че целият влак е една класа. Влаковете там си имат имена. Не са всичките в една категория. Този, който ние взехме, беше от най-високата, а билетите бяха изненадващо евтини – някъде към 20 лв. за разстояние от 300 км. Вътре климатик, седалките наредени като в самолет. Оказа се, че и обслужването е същото. Като седнахме, първо ни донесоха вода. После чай. Последва храна, прясно приготвена във вагона кухня, какъвто има в композицията. Беше топла, а не претоплена – басмати, дал, чапати. Отделно малко туршийка. Като отсервираха, донесоха сладолед. И всичко това ти влиза в цената на билета! Петър обобщи, че най-вкусно му е било във влака.

Във Вриндаван, за който казват, че не е място, а състояние, ми беше много интересно. Наехме си гид, който ни разходи из храмовете. Аз бях ходил вече веднъж там и нищо не ме шокира, бях си много наместен. Вриндаван е абсурдно място. Маймуните крадат, не можеш да си извадиш телефона да снимаш. Крави и рикши се мотаят във всички посоки. И го гледам моя син омърлушен, омърлушен. Викам му ела да си вземем по един сок от манго, ето там правят. После ми казва тате, ако не бяхме изпили сок, щях да се разрева, да знаеш. После свикна. Купихме си индийски курти и с тях си ходехме. Хубаво ми беше, че почти месец бях много плътно до сина си, с когото тук по-рядко общуваме, всеки си действа по неговите си неща. Наблюдавах го и разпознавах в много от реакциите му себе си. Като се върнахме, го попитах как ти се струва Индия. И той типично в негов стил отвърна - пълен цирк.