„Да обичаш Мишел Обама не е въпрос на избор. Това е нещо, което се случва толкова естествено и така те завладява, че ти остава усещането за среща с необикновена сила. И всичко това се дължи на способността й да завладява човешките сърца, да движи пространства, хора и енергия около себе си – тя притежава изключителна сила. И безценното е, че даде толкова много сила и кураж на жените по целия свят!“, това написа Бионсе в портрет на Мишел Обама за списание Time и извънредното му издание, посветено на хората, които променят света.

На родния книжен пазар излезе автобиографията на Първата лейди – Мишел Обама „Моята история“, от която публикуваме откъс, благодарение на издателство „Софт Прес“.

През онова лято започнах да си водя дневник. Купих си тетрадка с черна подвързия и лилави цветчета на корицата и я държах до леглото си. Вземах я със себе си, когато пътувах в командировка за „Сидли и Остин“. Не пишех вътре всеки ден, нито дори всяка седмица. Посягах към химикалката само когато имах време и сили да анализирам обърканите си чувства. Записвах редица неща в рамките на седмица, после оставях дневника за месец или повече. По природа не бях склонна да се самоанализирам. Цялото упражнение по записване на мисли беше ново за мен – навик, който поне отчасти вероятно възприех от Барак, който смяташе писането за терапевтично и проясняващо ума занимание и си водеше дневници от много години, макар да не пишеше редовно.

Когато студентите от „Харвард“ излязоха в лятна ваканция, той се върна в Чикаго и този път не отиде в апартамента на приятеля си, а направо се нанесе при мен на „Юклид“. Така не само се учехме истински да живеем заедно като двойка, а и имаше възможност да опознае семейството ми отблизо. Приказваше си за спорт с баща ми, докато той се готвеше да тръгва за работа. Понякога помагаше на мама да пренесе покупките от гаража. Беше хубаво чувство. Крейг вече бе оценил характера на Барак по най-щателния и показателен начин, който знаеше – като един уикенд го включи в оспорван баскетболен мач с група приятели, повечето – бивши играчи от колежа. Всъщност направи го по моя молба. Мнението на Крейг за Барак беше важно за мен, а брат ми умееше да преценява хората, особено по време на игра. Барак премина теста. Движел се пъргаво на игрището, каза брат ми, знаел кога трябва да подаде, но и не се страхувал да стреля към коша, когато има възможност.
– Не задържа топката излишно – каза Крейг. – Но е куражлия.

Барак бе приел покана за летен стаж в една фирма в центъра на Чикаго, чийто офис се намираше близо до офиса на „Сидли“, но престоят му в града беше кратък.

Избраха го за главен редактор на „Харвард Лоу Ривю“ за следващата учебна година, което означаваше, че ще отговаря за издаването на осем броя в обем по около триста страници всеки и трябва да се върне в Кеймбридж по-рано, за да започне работа. Конкуренцията за редакторския пост в „Ривю“ беше оспорвана всяка година. Изборът включваше обстойна проверка на кандидатите и гласуване на осемдесет редактори студенти. Да бъдеш одобрен за тази позиция бе огромно постижение за всеки. Оказа се, че Барак е и първият афроамериканец, избран на тази длъжност в 103-годишната история на вестника – прецедент, толкова значим, че „Ню Йорк Таймс“ публикува за него статия, илюстрирана със снимка на усмихнатия Барак, с шалче и зимно палто.

С други думи, моето гадже беше голяма работа. На този етап можеше да си намери добре платена позиция, в която адвокатска кантора си поиска, но вместо това той мислеше след дипломирането си да работи в областта на защитата на гражданските права, въпреки че така би отнело два пъти повече време, докато изплати студентските си кредити. Почти всичките му познати го убеждаваха да последва примера на мнозина от предишните редактори на „Ривю“ и да кандидатства за почти гарантирана позиция във Върховния съд. Но Барак нямаше интерес към това. Искаше да живее в Чикаго. Имаше идеи да напише книга за расовия въп- рос в Америка и планираше да си намери работа, която да съответства на ценностите му, тоест най-вероятно далеч от корпоративното право. За мен увереността, с която вземаше решения, бе поразителна.

Цялата тази вродена увереност, разбира се, бе достойна за възхищение, но пробвайте да живеете с нея. Съвместният живот със силната целеустременост на Барак – да спя в едно легло с нея, да седя с нея на масата за закуска – беше нещо, към което трябваше да се приспособя, не защото той парадираше с нея, а защото тя беше като живо същество. В присъствието на неговата увереност, на убеждението му, че може да промени света, нямаше как да не се почувствам изгубена. Неговата цел изглеждаше като несъзнателно предизвикателство към моята.

Затова започнах дневника. На първата страница с чист почерк изложих причините да го пиша:

Първо, не съм много наясно къде искам да стигна в живота. Какъв човек искам да бъда? Как искам да допринеса за света?

Второ, започвам да приемам връзката си с Барак много сериозно и чувствам, че трябва да се взема в ръце.

Тази малка цветна тетрадка оцеля няколко десетилетия и многобройни премествания. Стоеше на един рафт в будоара ми в Белия дом осем години, до неотдавна, когато я извадих от един кашон в новата ни къща, за да си припомня каква съм била като млад адвокат. Днес чета тези редове и осъзнавам какво съм се опитвала да си кажа – нещо, което всяка пряма жена в ролята на ментор би могла да ми каже директно. В действителност всичко бе просто. Първо, мразех да съм адвокат. Не ставах за тази работа. Не получавах никакво удовлетворение от нея, макар да я вършех доста добре. Това беше тежко признание, имайки предвид колко усилия бях хвърлила и колко бях задлъжняла. В слепия си стремеж към успеха, в необходимостта си да правя безупречно всичко, бях пропуснала знаците и се бях отклонила по грешен път.

Второ, бях дълбоко и прекрасно влюбена в мъж, чиито силен интелект и амбиция можеха да погълнат моите. Виждах как заплашва да ме залее като мощна вълна със силно подводно течение. Нямах намерение да бягам от пътя ѝ – бях твърде отдадена на Барак, твърде силно влюбена, – но имах нужда да стъпя на земята бързо и здраво.

За целта трябваше да си намеря нова професия и най-шокиращото беше, че нямах конкретна идея какво искам да правя. Някак през всичките години на следването си не бях успяла да изясня собствените си интереси и да разбера как мога да ги комбинирам с работа, която намирам за смислена. Като студентка не бях проучила възможностите. Осъзнах, че зрелостта на Барак се дължи отчасти на работата му като обществен организатор и дори преди това – на категорично безполезната година, когато е работил като анализатор в манхатънска консултантска фирма веднага след колежа. Беше пробвал различни неща, познаваше най-различни хора и междувременно беше изяснил приоритетите си. През това време аз толкова се бях страхувала да не сбъркам, толкова усърдно се бях стремила да печеля одобрение и достатъчно пари, за да си плащам сметките, че без да се замисля, се бях хвърлила в адвокатската кариера.

В рамките на година бях открила Барак и бях загубила Сузан и мощта на тези две събития ме изкара от равновесие. Внезапната смърт на приятелката ми ме накара да осъзная, че искам повече радост и смисъл в живота си. Не можех да продължавам да живея единствено за егоистичния си интерес. „Ако в живота ми нямаше мъж, който постоянно да ме пита какво ме мотивира и какво ме измъчва – записала съм в дневника си, – дали щях да си задавам тези въпроси сама?“.

Размишлявах какво бих могла да правя, какви умения бих могла да имам. Можех ли да стана учителка? Администратор в колеж? Можех ли да водя някоя извънкласна програма за ученици, професионална версия на това, което правех за Чърни в „Принстън“? Интересуваше ме възможността да работя за някоя фондация или организация с идеална цел. Исках да помагам на деца в неравностойно положение. Питах се дали мога да си намеря работа, която да ангажира ума ми и в същото време да ми оставя достатъчно време да върша доброволческа дейност, да се занимавам с изкуство или да имам деца.

С две думи, исках собствен живот. Исках да се почувствам осъществена.