Финалната ни вечер е с дрескод Африка. Взели сме урок по увиване на капулани около тялото и на главата, босоноги пием ледени коктейли на ръба на платото на фона на огнен залез, слушайки невероятна африканска музика. Свири се на инструменти, направени от парчета руда, спици от велосипедни колела, ламаринени кутии, кратуни, семена от растения, ориз и други материали, които тук се представят в неочаквано чудновато амплоа. Затова е и така различна музиката. Тя не е писана. Предава се по слух. В нея преобладават ударните инструменти като джемба и мбира – пръстово пиано, наречено „гласът на предците“. Слушам звук дълбок, вибриращ, идващ направо от земните недра. Влиза в тялото и го настройва на нови, напълно непознати честоти. Завладява ума и мислите, така че музиката да запълни съзнанието изцяло. Гледам танца на млад африканец. Дете на природата. Той е самата природа. Изумително е всичко, което преживявам тази вечер. Красив сън.

Поканили сме деца от селото да ги почерпим на изпроводяк. Като всички деца, обожават сладкиши. Свенливи и кротки, хапват по мъничко, докосват храната едва, без да бързат, с финес, без лакомия.

Краткото ми пътуване до Африка приключи. Бе преживяване на забързан каданс. Красотата на девствена природа, лазурно небе с безкраен хоризонт, а морето – палитра с всички нюанси на синьото. Точно за тези цветове Дядо Вазов е създал думата синева. Отваря гърдите и пълни очите. Пленява с дълбочина и лекота. Политаш над необятната водна шир. Бяхме ли тук или бе само сън?