Както и да го погледнеш, той е Б. Б. Но не онзи Б. Б., той е Б. Б. от Народния театър, актьорът Благовест Благоев. В сериала „Пътят на честта” е в ролята на Димитър, лошия, пияницата Димитър, който преследва Кера, вдовицата на брат си. Висок 191 сантиметра, с леко прегърбената фигура на боксьор, той е със заряда на кълбовидна мълния, която четирите стени на стаята трудно удържат. През този сезон можете да гледате Благовест Благоев в спектаклите на Народния “Опит за летене”, “Теремин”, “Почивен ден”, “Жана”, “На ръба”, “С любовта шега не бива”, “Наблюдателите”. Когато в началото на срещата ни малко нападателно заявява, че е като прожектор, разбираш как се чувства заек, хванат от фаровете на кола, лекo паника, но после установяваш, че този Б. Б. може да бъде и много забавен. Готов е за стендъп. Ето шоуто му.

Пораснах изведнъж между седми и осми клас, бях като мъж с две деца между съучениците си. Тренирах баскетбол. Расъл съм през 90-те, в най-бандитските времена, но майка ми беше спокойна, защото по цял ден бях в училище с топката. За първи път пих и хванах цигара след казармата. Казармата не ме направи мъж, но уби всичко детско в мен.

През 1994 година във Видин, аз съм от Видин, се разпадна всичко. По време на югоембаргото правехме амбулантна търговия със Сърбия. Какво ли не сме продавали, легени и всякакви чудеса от пластмаси. На границата имаше върволици от баби, които бутаха мотори с туби бензин, да карат не можеха. Ние бяхме организирани, дивни тийнейджъри. От бензина изкарвахме много пари. Влечеше ни София, събота - неделя пътувахме, дискотека в „Ялта”, стаята в хотел „Родина” струваше 10 марки.

Откакто съм се родил, съм прожектор, винаги съм бил духовит, душа на компанията, дай ми да пресъздавам характери.

Учителката ми по литература ме насърчи да кандидаствам за актьорско майсторство. Веднъж трябваше да научим стихотворение на Вапцаров. С моя съученик и приятел - Николай Ковашки, не бяхме подготвени и тя ни изгони. Каза, че ако след 45 минути не знаем някое Вапцарово стихотворение, ще имаме две за годината. Той научи „Борбата е безмилостно жестока”, аз – „Прощално”. И го изпълних. Учителката каза – Благовест, ти трябва да кандидастваш във ВИТИЗ. Пуснах го покрай ушите си. Исках да стана професионален баскетболист. Треньор. Или да уча за кинезитерапевт. Тогава баща ми ме заведе да видя как играчи на видинския отбор по баскетбол копаят дупки за пътното, след като са приключили спортната си кариера. Това ли искаш, моето момче, да копаеш дупки на улицата. Реших, че искам друго.

Пет пъти кандидатствах във ВИТИЗ, от 1994 до 2000 година. Аз не се отказвам, да не ми застане човек на пътя. През 1998-а ме приеха актьорско майсторство в Благоевград. Учих при проф. Енчо Халачев. Проф. Халачев ми казваше – имаш време за всичко, и за ВИТИЗ, и за Народния театър, но на мен ми се струваше невъзможно. Ходех на уроци и при Надежда Сейкова. През 2000 година кандидатствах и куклено майсторство в НАТФИЗ. Не бях пипал кукли. Водя куклите, те не живеят, но зарядът, с който се опитвах да ги съживя, беше много забавен. Комисията се заливаше от смях. Проф. Румен Рачев ми каза – разкажи един виц. И ме приеха най-накрая като във виц. Завърших в класа на доц. Жени Пашова и доц. Петър Пашов. Те са моите духовни родители.

Знаех, че трябва да се полага труд, като в баскетбола. Всичките ми приятелства са на база труд, защото съм си свършил добре работата. След няколко години в Кърджалийския театър Лили Абаджиева ме покани да играя Лъки в нейната постановка на “В очакване на Годо” в Сатирата, а Павел Васев ме назначи. Участвах в постановки на Мариус Куркински, Камен Донев. Смениха се директорите, уволниха ме. Стана по изключително административен начин, вземи тази молба, подпиши я. В същия момент ми се ражда дете. Чукам на вратата на бюрото по труда...