Виждам вече ситните капчици вода по стените на чашата от фино стъкло как се стичат леко и оставят мокра окръжност по бялата колосана ленена покривка. Примижавам от очакваното удоволствие, почти съм отпила вече, когато чувам: „Вино няма!“ Какво?! Забождам сервитьора с въпроса си за палмата, под която се развива драматичното събитие. Не мога да преценя кой е по-изумен - аз или сервитьорът, на когото моето искане се струва кощунствено. Така по емпиричен път откривам безалкохолния щат Керала. Излизам от моя унес и се оглеждам наоколо. Дългата ми рокля, макар съвсем лежерна, ярко не се вписва в белия дрескод на останалите гости на комплекса. Седят като зомбита всеки сам на маса и пият фреш (по предположение съдържащ магданоз, селъри, краставица и горчивка за вкус), от чиито зелен цвят стомахът получава позив за незабавно освобождаване. Физиономии свъсени, унили, сърдити – нормално, гладни са хората. Вторачили са се в мобилните си телефони като последна сламка срещу наказанието, което сами са си причинили – да дойдат и да се усамотят, да правят йога, да дишат пранаямски, да медитират и да се утешават, че 5 дни променят живота им, на който ще ги научат тук, и после ще го отпочнат с пълна сила и веднага… след като прочетат и ей този мейл в пощенската кутия, че нещо много са се събрали. Чувствам се като на пионерски лагер, когато гасяха лампите в 22 ч. (тук дори по-рано, че йогата почва в 6 сутрин!) И по тинейджърски се бунтувам. И намирам на черно алкохол, чието закупуване е сюжет за малък разказ в друго съчинение, напук на системата. Пет дни почивка ми изглеждат като ще да бъдат 5 века след яростното препускане от последните десет дни. Трябват ми ден-два да се успокоя и да осмисля красотата на нищоправенето.

Веднъж потънала в покоя на морската хармония, нямам желание да правя нито едно излишно движение. Безмълвно съзерцаване на океана с неговия плисък на вълни, които рисуват по пясъка фини акварели от пяна в монохромни бледи пастелни нюанси, острият шум на прибоя и вечната игра на водата напред-назад, неуморимият й ход, силата на това природно перпетуум мобиле. Колкото повече съзерцавам, толкова по-пленителна е картината, по-пълно е отпускането, по-цялостно е сливането със средата наоколо. Оказва се, че и покоят, тишината и хармонията също могат да градират, да се разгърнат неочаквано и да те вълнуват силно, до сълзи, да предизвикват страстни емоции и бясно сърцебиене. Потънала в нирвана, неохотно приемам покана за разходка отвъд кея, на който съм. Изненада!

Пред погледа се ширва изумителна гледка. Безкрайна и дълга плажна ивица, докато окото спре да фокусира, напълно безлюдна. Ярко боядисани рибарски лодки, сякаш поставени специално за цветна снимка, накацали като ята пъстроцветни колибри. Тръгвам по пясъка. В началото бавно и леко. Всяка стъпка е радост. Усилвам ход, после се затичвам. Тичам дълго и бързо. Влече ме нататък, към хоризонта, да стигна края, където да спра и да поема дъх. Тичам още и още. Край няма. Колкото повече навлизам в пясъчния път, толкова по-далеко ме води той. Открива ми все нещо ново, непознато, и все същото – величава природа, необятно море, недостижимо небе. Грандиозна природа, могъща и вечна. Погледът се прояснява, светлина озарява сърцето. То пърха от възторг. Радост, внезапно бликнала като неочакван горски поток. Чиста и недокосната досега струна на съзвучие със света наоколо. Аз зная – една малка частица съм от всемирната хармония. И вече зная защо бях тук. За просветление. И зная, че то не идва отвън. Ние го носим в сърцата си. Нужно е само да открехнем леко сетивата си. Индия: завинаги в сърцето.