Дмитрий Глуховски: Всеки лайк изсмуква енергията ни

Писателят Дмитрий Глуховски няма нищо против безсмъртието, но само ако си остане вечно млад. За смартфона като точен отпечатък на човешкия живот, за Бог като пломба, която запълва дупките в душата, за любовта и пътуването като наркотик разговаряме
с истински литературен талант

Адриана Попова 05 октомври 2019

Глуховски е на 40 години, разведен, с две деца, освен руски говори английски, френски, немски, иврит и испански, може би заради това е подозиран, че е шпионин, във всеки случай е ужасно добър в писането. Бил е сред приближените на Кремъл журналисти, сега не се притеснява да говори срещу властта, прави го спокойно, без патос, пише в „Сноб“ и GQ, коментатор в „Эхо Москвы“. Култовия си роман „Метро 2033“ замисля още в гимназията, след като получава отказ от издатели, публикува ръкописа в интернет, през 2002 г. това е почти безпрецедентно решение. Книгата е преведена на 37 езика, по нея са създадени три видеоигри, правата за екранизация са купени от MGM.

Дмитрий Глуховски, рокзвездата на новата руска литература, безобразно талантливият московчанин, написал трилогията „Метро“ и създал литературен култ, е скрит зад тъмни очила. Нормално, фестивален махмурлук, промърморва той. Срещаме се след една явно тежка нощ по време на фестивала „Варна Лит“. Глуховски гостува с последния си, излязъл на български роман – „Текст“, издателството е „Сиела“.

В „Текст“ се разказва за Иля, млад мъж, излежал седемгодишна присъда за престъпление, което не е извършил. Връща се в Москва, където вече не го чака никой. Приятелката му е жена на друг. Майка му е починала преди дни, на печката в апартамента още седи тенджерата със супа, която му е сварила за добре дошъл. И Иля тръгва по следите на човека, който го е натопил с наркотици, млад полицай. Убива го и открадва смартфона му и все едно открадва душата на ченгето, там са всичките му снимки, контактите, тайните му, там е любовта му. Започва да подрежда чуждия живот като пъзел, късче по късче, от гардероба излизат скелети, историята се превръща в пристрастяващ трилър.

В романа ви целият живот на един човек е побран в телефона му. Вие също ли живеете в телефона си?

И пет минути не мога без него. Ако ми свърши батерията или го загубя, настъпва катастрофа. Не става дума просто за общуване с други хора. Работата ми е съсредоточена в него, цялата делова комуникация, пиарът чрез социалните мрежи, общуването с читателите, цялата логистика, банки, полети, хотели, навигацията в непознати градове. Разбира се, там са и спомените – като фотографии и видео, включително за хора, които вече не са с нас, или моменти от порастването на децата, които никога няма да се върнат. Това е безпрецедентна вещ, от времето на изобретяването на колелото човек не е получавал нещо, което до такава степен да се отрази на живота му, на всекидневието му. Мисля, че и колелото не е повлияло толкова, колкото смартфонът с всичките му функции. Да не говорим, че има и фенерче. Като деца убивахме за фенерче. А тук има и камера, и диктофон, телевизия, компютърни игри. Всичко в един предмет. Не е чудно, че е станал незаменим.

Ако намеря телефона ви, какво ще разбера за вас?

Ще намерите романите ми. В телефона са взаимоотношенията с родителите, с жената, децата, колегите, там има интриги, полуистини, караници и сдобрявания. Телефонът е точен отпечатък на човешката душа.  

Звучи като страшна приказка, в която зъл магьосник открадва душата на героя.

Когато изгубите телефона си, душата ви, разбира се, не се изгубва, но без него се чувствате инвалид, не можете да живеете пълноценно. Това е протеза, на която човек е започнал да разчита прекалено много. Изгубиш ли я, губиш се от радарите на другите. Ако два часа телефонът ти е изключен, те започват да се тревожат, въпреки че светът е къде по-безопасен, отколкото през 80-те, да не говорим за военните години. Преди хората са си писали писма и са предполагали, че всичко е нормално. Сега сме параноични. Без телефон не можем нито да общуваме, нито да работим. И какво би станало, когато телефонът ти попадне у друг човек, или както е в „Текст“, ти самият си мъртъв, но телефонът продължава от твое име да създава у хората илюзията, че си жив.

Правите ли понякога телефонен детокс?

Опитвам се. В спортната зала. Или се разхождам без телефон, но ми липсва, защото в него има крачкомер. Телефонът е постоянен източник на удоволствия, не ти дава нищо ново, но по-ефективно удовлетворява човешките ти потребности. Потребността да си свързан, да се чувстваш обичан. Телефонът е като Макдоналдс. В пещерните времена са ни били нужни сол, захар и мазнини. Сега Макдоналдс ни ги дава концентрирано и в удобна опаковка. Телефонът дава концентрирано усещане, че си нужен на другите. И че си ценен – с лайковете. Всичко се трансформира в лайкове и е трудно да се откажеш от дозата, като със захарта. Това е особеността на социалните мрежи, на фейсбук – изсмукват емоционалната ти енергия. Всяка история, която хората постват, разчита на човешката реакция, на смях или умиление, на състрадание и жалост. И всеки път, когато натиснеш бутона, отдаваш малко от енергията, която си натрупал през нощта. Момиченце умира от рак, съжаляваш го, там са се родили котенца, умиляваш се, тук се разсмиваш, тук трябва да се възмутиш от властите. И без да си правил нищо особено, се чувстваш обезсилен.

В романа си пишете, че мечтите ни се превръщат в най-големите ни кошмари. Мечтата за безсмъртие например. Ние продължаваме да живеем в телефоните си, в мрежите и след смъртта си.

В „Текст“ героят, на когото съчувстваш, защото милиционерът е съсипал бъдещето му, взема чужд телефон, за да се спаси, а после – тъй като е лишен от личен живот, започва да се вмъква в живота на друг човек.

В друг ваш роман, „Бъдеще“, хората са действително безсмъртни. Това не е ли ужасно... нечовешко?

Безсмъртието може да ни звучи плашещо, но вечната младост звучи отлично. Кой не би искал да си остане на 30? Да живееш дълго и да се разпадаш на парчета не е сделка. Дори да водиш здравословен живот, тлееш, старееш. Мисля, че основната причина да търсим Бог, е смъртта, упадъкът, болестите. Бог е отговорът, който сме намерили на тези въпроси. Ако ги отменим, човекът ще стане съвсем друго същество. Не знам доколко усещането, че сме смъртни, ни прави нещастни, но ни прави тревожни.

Но творчеството е свързано точно с тези страхове.

Да, с желанието да съзидаваш. Това е половината картина. Хората не са движени само от желанието да оставят нещо след себе. През първата половина от живота си те са движени от конкуренцията със съвременниците или с предците си, от желанието да живеят колкото се може по–ярко. Искаш да бъдеш най-добрият в клас, с нещо да се отличиш, за да привлечеш вниманието на момичетата или на момчетата и да получиш похвала от родителите. Хората започват да мислят за смъртта през втората половина на живота си. След 40-ата, 50–ата си година.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР