Исабел Алиенде влюбена за трети път на 77

„Любовта трае точно 28 години“, казва писателката на световната премиера на новата си книга в Мадрид

Ивайло Харалампиев 07 октомври 2019

Снимка: лори бара/isabelallende.com

Наскоро Исабел Алиенде навърши 77 години, но през последните три се чувства особено ентусиазирана и готова да поема нови рискове в „последния етап от живота“. И много влюбена, както твърди в Мадрид на световната премиера на новата си книга Largo petalo de mar (изд.Plaza&Janes). Колкото повече години минават и колкото повече книги продава, по последни данни вече над 70 милиона, Исабел Алиенде изглежда все по-лека и забавна. Тя флиртува и с медиите, и с почитателите си, а прословутата си ирония редува с мъдростта на модерно гуру. За собствения си живот и семейството си разказва сякаш разкрива този на свои персонажи. Затова синът й Николас и снаха й Лори, превърнала се в нейна довереница и мениджър, вече са й забранили за издава автобиографични книги, споделя писателката.

Исабел се запознава с настоящия си мъж - нюйоркския адвокат Роджър Цукрас, през 2016 г., малко след раздялата с втория й съпруг Уили Гордън, адвокат и писател, с когото прекарват заедно 28 години. През същата година умират трима от най-близките й приятели, световноизвестната й издателка, испанката Кармен Балселс, и любимата й кучка Оливия. Подготвена, че оттам нататък ще живее сама, Исабел продава голямото семейно имение и се премества с новата си кучка Дулсе в малка къща с една стая. Книгата, която тогава започва да пише, „Отвъд зимата“, разказва за любовта в зряла възраст, а авторката не подозира, че още преди да я довърши, самата тя ще срещне отново любовта.

След няколко месеца необвързващ виртуален контакт тя среща Роджър на живо в Ню Йорк. Исабел е директна: „Казах му, че нямам време за губене, да си помисли дали иска нещо повече от чисто приятелство“. Заразен от виталната енергия на Исабел, Роджър продава всичко и се мести при нея в Калифорния. Тя твърди, че за първи път в живота й мъжът до нея е влюбен по-силно, отколкото тя. Тя от своя страна за първи път чувства толкова безусловна съпричастност, че си позволява да му показва своята силна чувствителност и уязвимост, скрити иначе зад маската на чувството за хумор и иронията.   

Миналата есен на 98-годишна възраст умира майката на писателката Франсиска Льона, а през януари и вторият й баща на 102 години. През по-голямата част от живота с майка си си пишат писма почти всеки ден. Днес синът й се е заел да ги дигитализира и вече е преброил смайващия архив от над 24 000 писма. Исабел все пак успява да представи Роджър на родителите си, които й дават благословия, а майка й я съветва да се омъжи колкото се може по-бързо.

Исабел Алиенде споделя, че винаги се е омъжвала много влюбена. Силните влюбвания майка й иронично диагностицира като „синдром на коледната елха“: тя продължава да трупа мъжа с украшения, докато в един момент подобно на елхата, и любовта изсъхва.  

За първи път писателката се омъжва 19-годишна за Мигел Фриас, баща на двете й деца Паула (1963), която умира на 29 години и Николас (1967). Разделят се като емигранти във Венецуела след 28 години. И днес, когато се връща в Чили, Исабел се среща с него и втората му съпруга. През 1988 г., докато е на обиколка в САЩ за промоция на книгата си „За любовта и сянката“, Алиенде се запознава с американския адвокат Уили Гордън. „Влюбих се в него и му се хвърлих на врата, нямаше дори шанс да се спаси“, признавала е писателката, която се омъжва за него и остава да живее в Калифорния. Три години по-късно посвещава на съпруга си книгата „Безкрайният план“, в която разказва неговата история. Освен любовта, свързва ги и смъртта на собствените им деца. Две от неговите умират вследствие пристрастяване към наркотици, а нейната дъщеря Паула умира от болестта порфирия. След 28-годишна връзка те се развеждат, но остават близки приятели. Уили продължава се грижи и за много от делата на Исабел почти до смъртта си през март тази година на 82 години. Равносметката на Исабел и от двата й брака се измерва с еднакви цифри: двадесет и осем години заедно, от които двайсет години любов и осем „отгоре“, в които нещата не вървят, но тя се опитва да ги оправи.

В новата си книга Исабел Алиенде използва конкретна историческа случка. През септември 1939 г., след края на Испанската гражданска война, чилийският поет Пабло Неруда съдейства страната му да приеме близо 2100 испанци от загубилия войната републикански лагер. Изпратеният от Чили кораб „Уинипег“ отплава от Франция и пристига в Чили след трийсет дни. На борда са младият лекар Виктор и негова близка приятелка, Росер, която е пианистка.

Алиенде познава лично Виктор Пей, човека, вдъхновил главния герой в книгата. Той умира на 103 г., седмица преди тя да му изпрати ръкописа, посветен на него.

Отново разказвате история, свързана с емиграцията, този път на испанци в Чили.

Почти нищо не съм измислила.  Дочувах историята като малка, когато живеех в къщата на дядо си. Корабът пристига в Чили преди да се родя. Някои от дошлите с него републиканци бяха наши семейни приятели. Историята чух отново някъде 18-годишна, докато работех като секретарка в ООН.  Така че само трябваше да събера парчетата на историята и да ги сглобя.

Темата за бежанците винаги ме е вълнувала. Живея в САЩ, където с моята фондация на няколко пъти сме пътували до границата и виждаме какво се случва с бежанците и как правителството на Тръмп направи почти невъзможно да се поиска убежище. Така че тази тема е навсякъде около мен, живея с нея. Аз самата съм емигрантка почти цял живот, но моята ситуация в голяма степен винаги е била привилегирована, нищо общо с тези жени, които стоят на границата.

Имиграцията е особено актуална тема. Какво е различното?

Много рядко имигрантите са добре приети. В страна, създадена от имигранти, като САЩ всяка следваща вълна е приета зле от тези, пристигнали преди тях. Това е синдромът на асансьора: човек се блъска да влезе, а когато го постигне, не иска да пусне вече никой друг да не би асансьорът да падне. Винаги част от обществото се чувства заплашено от промяната, от всичко, което изисква да се адаптираш, от предизвикателството да трябва да изслушаш другия човек. Този проблем ще става все-по сериозен, когато започнат климатичните бежанци, търсещи спасение от наводненията, сушата и глада.

Вашият собствен живот е силно повлиян от големи исторически събития. Как ви се отрази това?

Ако не беше военният преврат, никога не бих напуснала Чили. Това беше събитието, което промени живота ми напълно. Писала съм много за диктатурата и ситуацията след това. Много ми е трудно вече да намеря нов ъгъл, без сама да се повтарям. Мисля, че в Чили вече не остана никой, който може да игнорира случилото се. Все още има хора, които го оправдават с довода, че тази диктатура била по-добра отколкото комунистическата. Но докато има и един човек, който е бил жертва на репресии, раната няма да може да се затвори.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР