Известна сте и като убедена феминистка. Тази тема също отново излиза на преден план.

Имаше момент, в който младите хора изобщо не се интересуваха от феминизма. Така или иначе никога не е било секси да си феминистка. Днес има нова вълна на тази борба, която не е приключила. Не е борба на жената срещу мъжа, нито пък жените трябва да са грозни. Просто патриархатът не е изгоден за никого.

И разбира се, отново навлизате в темата за любовта.

Тя винаги присъства в книгите ми, но в този случай отново става въпрос за зрялата любов. Виктор и Росер се женят, за да могат да емигрират. Свързва ги прекрасно безусловно приятелство, продължаващо цял живот. Заедно преминават през живота, без да си дадат сметка, че всъщност се обичат. Все чакат подходящия момент да се разведат, защото са се оженили по сметка. Този момент продължава да се отлага и един ден, вече възрастни, си дават сметка, че се обожават. Завладени са от влюбване, което не са познавали като млади. Тази идея за зрялата любов също ми е много близка, защото вече съм стара жена, която не би трябвало може би да се влюбва пак.

Преди две години казахте, че сте влюбена.

Влюбена съм! Може би звучи смехотворно и дори нелепо за жена на моята възраст. Моите внуци искат да потънат в земята от срам, когато говоря за това. В последните книги пиша за двойки някъде в границите между 60 и 80 години. С годините установих, че човек може да се влюби на всяка възраст по различен начин. Може да има луди страсти независимо от възрастта, както и прекрасни зрели любови. Намирам обаче много трудно да продължиш да си влюбен, когато си живял дълго с един и същи човек. Самата идея за това ме отегчава. Майка ми и вторият ми баща живяха заедно 65 г., що за скука! В края на живота седяха на дивана и мълчаха, нямаше за какво да си говорят, бяха си казали всичко. Много по-добре е да се сменя съпругът на известен период. Зависи от човека, аз съм по дългите любови. На мен ми приляга по един мъж на всеки двайсетина години. Така че сигурно сегашният ще е последният.

А достигнахте ли някаква формула за това коя книга ще бъде успешна?

Никой не може да каже дали една книга ще бъде успешна, нито издателят, нито писателят, нито дори ясновидец. От опит ви го казвам, защото от време навреме ми хрумва да се консултирам с някоя гледачка или астролог и винаги ми казват обратното на това, което после се случва. Никой не знае защо само няколко от хилядите публикувани всяка година книги са много успешни. Ако трябваше да мисля за траекторията, която би могла да има или няма книгата, щях да се чувствам като в усмирителна риза. Понякога е перфектното стечение на обстоятелствата. „Къщата на духовете“ нямаше да има и половината успех, ако беше издадена в друг момент. Вървеше бумът на латиноамериканската литература, за Чили се говореше навсякъде, моето фамилно име звучеше познато, книга, написана от жена в един мъжки бум. И все пак тогава единственият човек, който повярва в мен, беше издателката ми Кармен Балселс.

Може ли човек да се научи да бъде писател?

Може да се научи да пише много добре, както се научаваш да свириш на музикален инструмент. Но има хора, които се раждат с таланта да разказват, като например тези, които знаят как да разказват вицове. Всички знаем вица, но само малцина го разказват така, че умираме от смях. Понякога съм преподавала курсове по писане и от двайсет ученика има един, който знае как да го прави. Всички несъмнено знаят как да пишат, но само един носи вътрешното усещане, че ще бъде голям писател. Това е усетът за историята, както други имат усет към музиката. Всеки човек смята, че собственият му живот е важна история достойна да бъде разказана, и това действително е така. Въпросът е обаче да знаеш как да я разкажеш. Веднъж един зъболекар много ентусиазирано ми каза, че като се пенсионира, ще стане писател. Отвърнах му, че и аз като се пенсионирам, възнамерявам да стана зъболекарка.