Силно се надявам, че четенето на книги за самопомощ не е условие за влизане в Рая. И че четенето на книги, които изобличават като неефективни книгите за самопомощ, няма да ме прати директно в Геенната огнена. Мариан Пауър не дава отговор на въпросите по отношение на дългосрочното ми бъдеще, но поне книгата й „Помощ!” е забавна. Дано да е била наясно, че едва ли с тази ми ти ирония към гурута като Дорийн Върчу, Екхарт Толе и Луиз Хей може да разчита на всенародно одобрение в България, където самоомагьосването е крепост, по-непревзимаема от трезор на Централната банка. И където „вирусът никога не е просто вирус”, а е сигнал за емоционална недостатъчност.
Какво прави Мариан Пауър и след това го описва по непочтителен начин? Решава всеки месец в рамките на година да следва съветите от една книга за самопомощ. Със смела ръка тя руши личния си комфорт в похода към съвършенство и безусловно щастие, като скача с парашут, позира гола, къпе се в ледено езеро. Нали това искат от нас гурутата – да се променим, нали това ни напяват на платените си лекции – да се променим. А дали не е по-добре да разберем какво не искаме да променяме в живота си, при кого и какво да останем, а не кого и какво да напуснем? Спомняте ли си как Бриджит Джоунс в тайландския затвор осъзна каква глупост е направила, когато е скъсала с Марк Дарси, не защото я е биел, крадял й е парите и я е пращал да проституира, а защото бил прекалено... подреден. Понякога истинската смелост е да останем на място, да помислим, да се смирим. Съвременната култура, включително книгите за самопомощ, ни внушава, че имаме право на всичко, че не трябва да се задоволяваме с по-малкото, напомпват като балон претенциите ни към другите. И така до спукване. И до стаята, пълна със самота. Разбира се, и самотата е опция, стига да сме сигурни, че я искаме.

„Помощ!” е преведена на 20 езика, предстои филмирането й. „Бриджит Джоунс среща Буда!” пишат за нея в Kirkus Reviews. А ние ви предлагаме да се срещнете с откъс от книгата.

Откъс от „Помощ!” от Мариан Пауър, ИК „Локус”:
 
Болна
„Не е добре за здравето ти да мислиш постоянно за себе си.“
Мама

Като начало, вредях на здравето си.
В началото на октомври ме застигна възпалено гърло, треска и суха кашлица. Бих помолила ангелите ми да ме изцерят, само дето, ами, не вярвах в тях. Вместо това се прибрах при мама, където прекарах една седмица в гледане на сериала „Клюкарката“ и в ядене на препечени филии и парацетамол.
В началото всичко беше наред. Даже ми беше приятно, че имам извинение да не работя и да не се занимавам със самопомощ, а просто да си лежа под юргана, както когато бях дете. Хубаво беше мама да ми носи чай и да ме пита мармалад или сладко искам на филийката. След десетина дни обаче – горе-долу когато нетфликс започна да ме пита „Колко често гледате тийн драма? Често/Много често?“, всичко това започна да се изтърква.
Докторът каза, че съм пипнала вирус, и просто трябва си почивам и да пия много течности. Но след четириседмично боледуване реших да потърся алтернативна диагноза. Чрез самопомощ. Разбирате ли, в света на самопомощта вирусът никога не е просто вирус. Зад него винаги се крие нещо повече, някаква емоционална или психологическа причина.
Според „Тайната“ не може да се разболееш, ако не си на тази честота – бях ли на честотата на болестта? Ронда пише за хора, които са се излекували от рак с гледане на комедии, затова започнах да гледам „Паркове и отдих“ на лаптопа си. Беше забавно. Но нямаше благоприятен ефект върху жлезите ми.
Тони Робинс разказваше за доктор, който лекувал само с вода, и аз направо се удавих с течности. Обаче също така твърди, че всичко, което се случва, често задоволява някоя от нуждите ни, като например от любов и внимание или пък от значимост – дали не се разболявах, защото исках някой да се грижи за мен, да се почувствам специална?
Джон Паркин от „Майната му!“ също се е разболявал много, доколкото си спомням е страдал от екзема. Намерих един подкаст, в който разказва, че започнал да казва „Майната му!“, приел кофти кожата си и състоянието му се подобрило. Ето защо аз лежах в леглото и си повтарях наум: „Приемам възпаленото гърло и главоболието“. След това се вбесих, защото това не доведе до моментално излекуване.
Матроната на съвременната самопомощ Луиз Хей, която е и създател на издателска къща „Хей“, е съставила списък с всички емоционални причини, които водят до разболяване. Там пише, че хората, които редовно страдат от възпалено гърло, „задържат в себе си гневни думи“ и „чувстват, че не могат да се изразят“. В това имаше нещо вярно – аз никога не казвах директно онова, което мисля! Не изливах душата си! Джема от години ме окуражаваше да спра да угаждам на хората и да „казвам истината направо“, но видяхте какво стана, когато го направих със Сара. Налагаше се да държа възпалената си уста затворена.
В един друг сайт пишеше, че постоянната кашлица и простуда са начин да останем деца. Оф. Тази теория не ми допадна, но като се има предвид, че прекарах трийсет и седмия си рожден ден вкъщи, докато майка ми ме храни с домашна зеленчукова супа, трябваше да призная, че има нещо вярно.
Споделих с мама тези теории, но тя не прие нито една.
– Мариан, страдаш от подобни проблеми, откакто беше в първи клас. Някои хора имат артрит или пък мигрена, твоята слабост е уши-нос-гърло. Просто си почивай.
– Да, но артритът се причинява от неприязън. А мигрената май се дължи на… не знам на какво точно, но май беше свързано с прекалено напъване.
– За бога, Мариан, хората се разболяват. Това е положението.
– Но аз все съм болна, повече от другите хора. Рейчъл не се разболява толкова, нито Джема, нито ти…
Вярно беше. Аз бях постоянно болна. Стоях ли до късно навън – настинка. Натоварване на работа – събуждах се с възпалено гърло. Докато работех във вестник, бях ходеща ангина. По ирония на съдбата бях и заместник-редактор по здравните въпроси.
След като дори премахването на сливиците не ми помогна, докторите казаха, че съм на ръба да развия Синдром на хронична умора, и аз се паникьосах. Една колежка ми услужи с копие на „Радостта от бърнаута“ от Дина Глоберман. Там пишеше, че болестта е знак, че нещо в живота ни трябва да се промени. В резултат на това напуснах работата си и започнах да работя на свободна практика. Като цяло оттогава съм по-здрава.
Пак ли изпушвах? Самопомощта ли ме разболяваше?Дали тялото ми не даваше знак, че постоянното мислене за мен самата вреди на здравето ми?
В продължение на девет месеца не бях мислила за нищо друго освен за себе си, подлагах на дисекция всяка секунда от живота си и всяка черта от характера си. Не минаваше и минута, без да си помисля: „Защо го казах? Защо го направих? Самосаботирам ли се? Да не би се страхувам от отхвърляне?“.

В началото вярвах, че самоанализът ще е полезен. Смятах, че ако не спирам, ще стигна до първопричината за кашата в живота ми и ще се оправя, но не се получаваше точно така. Колкото повече се замислях за недостатъците си, толкова повече ставаха те. Можеше да прекарам цяла година само върху проблемите си с парите, а преди дори не знаех, че имам такива! Да не говорим, че все още дори не бях стигнала до проблемите с мъжете! Нито до страха ми от конфронтация или пък до откачения глас в главата ми, който ми натякваше, че съм пълен неудачник.

С всеки изминал ден този глас ставаше все по-силен. Въпреки красивите моменти и смелите действия, които бях предприела, чувствах, че съм по-голям провал отвсякога, защото не успявах да се подобря. Защо все още не бях перфектна? Или поне по-богата? Или по-продуктивна? Със сигурност досега трябваше да съм натрупала повече пари в банката в сравнение с началото на проекта ми, трябваше да тичам за здраве всеки ден или да медитирам. Вместо това всичко в живота ми се беше влошило.

Един от доводите срещу книгите за самопомощ е, че ако някоя от тях наистина помагаше, щяхме да си купим само нея и да бъдем изцерени от проблемите си! Само през последната седмица си бях свалила пет. Колкото повече че тях, толкова повече исках да чета. Смятах, че тайната на щастието се крие в следващата книга или в следващата, или в по-следващата. Вече дори не ми хрумваше да търся сама разрешението на някой проблем. Вместо това се обръщах за помощ към мъжете и жените в главата ми. Какво би казал Джон от „Майната му!“? Или Тони? Или пък Сюзън?
Отнасях се към самопомощта също както и към виното – една чаша беше твърде много, а дванайсет не бяха достатъчни.
Фейсбукът ми беше толкова запълнен с цитати от Далай Лама, че вече нямаше място за публикации от приятелите ми. Преди ненавиждах вдъхновяващи цитати, написани в курсив на планински фон. Сега обаче в главата ми беше пълно с мотивиращи фрази и лозунги: „Не плачи, защото нещо е приключило, усмихвай се, защото се е случило.“, „Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтата…“
Вместо да обърна внимание на приятелите си през почивните дни или свободните вечери, аз ходех с Дейзи по разни лекции „как да живеем в охолство“, „да се вслушаме в духа си“ и „да предизвикваме чудеса“.
Докато лежах в леглото си с мръсна коса и мръсна пижама, се замислих колко съм се отдалечила от предишния си живот. Не се бях чувала със Сара от май, а с Джема не се бях виждала от месеци. Бях виждала сина єи само веднъж, което е непростимо.
Вече почти не говорех и със сестрите си. Бях сърдита на Хелън, след като тя каза, че опитите ми да говоря с ангели са дори по-притеснителни от голата йога.
Права беше – наистина бях загубила чувството си за хумор.    
Бях се превърнала в човек, когото хората отбягват по партита. Човекът, който отговаря на въпроса „как си?“ с двучасова лекция. Отговор, който включва анализ на детството ми и сконфузващи детайли за отношенията ми с мъжете.