Силвия: Моята приятелка от детинство Камелия, която замина да живее и работи във Виена, е маникюристка там. Тя ми каза: ела при мен, във Виена ще се чувстваш по-добре. Оказа се права и съм й дълбоко благодарна. Аз не съм видяла лошо отношение тук, у нас. Но когато отидох във Виена, имах чувството, че някой е седнал на количка и е изпитал сам какво е и след това е устроил целия град. Навсякъде има достъп – и да не го виждаш, само трябва да се огледаш. Докато тук достъпът е труден, хората с увреждания са изолирани. В София имаме отбор по баскетбол, но състезателите няма как да излязат от вкъщи, ако някой не ги изведе. Аз съм шофьор и ако трябва да отида някъде с кола в София, трябва постоянно да водя някого със себе си. Защото нито един тротоар не е скосен. За хора като мен във Виена не е проблем нито излизането от дома, нито движението по улиците. Изкарах курсове по маникюр, започнах работа в студиото на приятелката ми за маникюр, педикюр, слагане на изкуствени мигли и т.н., въпреки че цял живот съм мечтала да бъда фотограф. Но сегашната работа ме зарежда – контактът с хората, усещането на енергиите им, изработването на всеки детайл, който изисква око и търпение. Доставя ми удоволствие. А и е необходимо да изкарвам по някакъв начин пари.

Денят ми минава като миг – кафето, шведската стена, на която се раздвижвам, децата, училището, работата, рехабилитация, плуването на децата, покупки, готвене… Два дни в седмицата почивам.
 
Гневите ли се на съдбата, питам двамата.

Не, отговарят в един глас. Съдбата поставя на изпитание тези, които имат силата да се справят, казва Силвия. Съдбата поставя силните на колене, за да покаже на слабите как да се изправят, казва Любо.