7 години от живота на семейство Василеви

Гневите ли се на съдбата, питам двамата. Не, отговарят в един глас. Съдбата поставя на изпитание тези, които имат силата да се справят, казва Силвия. Съдбата поставя силните на колене, за да покаже на слабите как да се изправят, казва Любо. Истински истории

Милена Попова 07 September 2019

Снимка: Светослав Караджов

Тя е неговата жена – единствената. Той е мъжът, който я носи на крилете си. Защото когато нямаш крака, ти трябват криле, нали? Тя се казва Силвия, нежна и мила зеленоока жена, която ми подава ръка от инвалидната количка. А той – Любомир, нейният мъж, е инициирал създаването на ОМНИБОТ – роботизирано помощно средство за хора с уврежания, с помощта на което неговата жена може да се изправи отново, да го погледне право в очите и да го целуне така, както са се целунали за пръв път. История, в която влязох със свито сърце, но излязох окрилена и вдъхновена. История за любов, която една случайност поставя на изпитание. Седнала удобно на рециклирана авиоседалка вместо кресло в офиса на Любомир Василев, я записах такава, каквато е.

Преди седем години двамата са семейство, което крои планове, обзавежда голямо жилище и отглежда пет деца. Две момчета от първия брак на Любомир, осиновената им дъщеря – най-голямата, и две момичета, родени след сватбата. Когато Силвия пада от дърво преди седем години и остава неподвижна, най-малките са на 5 и 4 години. Няколко години преди това семейството се е преместило в голям апартамент и Любо, по желание на Силвия, е направил кухнята на нейните мечти – с космически форми, идеално гладки повърхности и никакви дръжки. „Целият ремонт беше космически – усмихва се Любо – бутнахме 34 метра външни стени, за да направим три бани и сауна.“

Операциите и рехабилитациите, огромните разходи около лечението на Силвия са „глътнали“ апартамента – наложило се да го продадат. Сега тя живее във Виена с двете малки момичета, а Любо … „върнах се на стари години да живея при майка ми“.

Няма гняв, съжаление, няма връщане към този тежък и тъмен период в живота им. Силвия казва, че е вярваща. Вярва, че един ден ще ходи. Любо казва, че е минал през християнството и будизма, но днес вярва, че човек е на този свят, за да дава и да расте. Лаконични са. В очите на Силвето от време на време светват весели искрици, не тъга. Любо е с тежък, тъмен поглед, но усмихнат, от него се излъчва силна енергия. И дори когато всеки говори за себе си, използват формата „ние“. А аз се извинявам – абсолютно излишно – че ги връщам седем години назад.

Силвия: Преди да падна, ръководех детски кът за творчество. Рисуване, песни, танци, театър… Винаги съм обичала да правя нещо с ръцете си, да рисувам. Затова след като пострадах, реших да не спирам да работя – започнах да правя бижута. Защо бижута? Усещах, че имам нужда да тренирам търпението си. А и камъните много ме успокояват. Този период беше най-тежкият – и физически, с усилените рехабилитации, и психически – с надеждите и сривовете. Благодарна съм на рехабилитатора ми Димитър Гаджанов за това, че не ме остави да разчитам на околните и ме направи толкова самостоятелна. Всеки ден двуразови тренировки, докато мога да се справям с ежедневните си дейности, да мога да шофирам отново и да си обгрижвам семейството. Имах период на отчаяние, но Любо и децата не ми дадоха много възможност да му се отдам.

Питам Силвия дали е имала дневник, с помощта на който да е преминала този период, дали е описвала преживяванията си. Отговаря ми, че има дневник, в който записва само задачите си. Любо я прекъсва.

Любо: Имам 68 тетрадки дневници. Записвам си доста често, особено след като медитирам ми идват стотици идеи. Когато се случи инцидентът, трябваше да се откъсна от всичко, което обичам да правя – а аз съм „сериен предприемач“, развил съм над 20 фирми, все нещо правя и изобретявам. Откъснах се, за да мога да съм й подкрепа и помощ – тя нищо не можеше да направи сама. Постепенно стана по-самостоятелна, а аз се сринах. Бях много зле психически – като поглеждах нагоре, виждах дъното. И тогава реших, че трябва да търся помощ. Не Силвето, а аз ходих на психотерапевт. Благодарение на Елза Калоянова успях да преодолея тази страшна депресия. Тя ме насочи към тай чи. Научих се да медитирам. И това супер много ми помогна да превъзмогна онова състояние, което заплашваше да ме унищожи. Помогна ми да стана това, което съм в момента.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР