Тя е неговата жена – единствената. Той е мъжът, който я носи на крилете си. Защото когато нямаш крака, ти трябват криле, нали? Тя се казва Силвия, нежна и мила зеленоока жена, която ми подава ръка от инвалидната количка. А той – Любомир, нейният мъж, е инициирал създаването на ОМНИБОТ – роботизирано помощно средство за хора с уврежания, с помощта на което неговата жена може да се изправи отново, да го погледне право в очите и да го целуне така, както са се целунали за пръв път. История, в която влязох със свито сърце, но излязох окрилена и вдъхновена. История за любов, която една случайност поставя на изпитание. Седнала удобно на рециклирана авиоседалка вместо кресло в офиса на Любомир Василев, я записах такава, каквато е.

Преди седем години двамата са семейство, което крои планове, обзавежда голямо жилище и отглежда пет деца. Две момчета от първия брак на Любомир, осиновената им дъщеря – най-голямата, и две момичета, родени след сватбата. Когато Силвия пада от дърво преди седем години и остава неподвижна, най-малките са на 5 и 4 години. Няколко години преди това семейството се е преместило в голям апартамент и Любо, по желание на Силвия, е направил кухнята на нейните мечти – с космически форми, идеално гладки повърхности и никакви дръжки. „Целият ремонт беше космически – усмихва се Любо – бутнахме 34 метра външни стени, за да направим три бани и сауна.“

Операциите и рехабилитациите, огромните разходи около лечението на Силвия са „глътнали“ апартамента – наложило се да го продадат. Сега тя живее във Виена с двете малки момичета, а Любо … „върнах се на стари години да живея при майка ми“.

Няма гняв, съжаление, няма връщане към този тежък и тъмен период в живота им. Силвия казва, че е вярваща. Вярва, че един ден ще ходи. Любо казва, че е минал през християнството и будизма, но днес вярва, че човек е на този свят, за да дава и да расте. Лаконични са. В очите на Силвето от време на време светват весели искрици, не тъга. Любо е с тежък, тъмен поглед, но усмихнат, от него се излъчва силна енергия. И дори когато всеки говори за себе си, използват формата „ние“. А аз се извинявам – абсолютно излишно – че ги връщам седем години назад.

Силвия: Преди да падна, ръководех детски кът за творчество. Рисуване, песни, танци, театър… Винаги съм обичала да правя нещо с ръцете си, да рисувам. Затова след като пострадах, реших да не спирам да работя – започнах да правя бижута. Защо бижута? Усещах, че имам нужда да тренирам търпението си. А и камъните много ме успокояват. Този период беше най-тежкият – и физически, с усилените рехабилитации, и психически – с надеждите и сривовете. Благодарна съм на рехабилитатора ми Димитър Гаджанов за това, че не ме остави да разчитам на околните и ме направи толкова самостоятелна. Всеки ден двуразови тренировки, докато мога да се справям с ежедневните си дейности, да мога да шофирам отново и да си обгрижвам семейството. Имах период на отчаяние, но Любо и децата не ми дадоха много възможност да му се отдам.

Питам Силвия дали е имала дневник, с помощта на който да е преминала този период, дали е описвала преживяванията си. Отговаря ми, че има дневник, в който записва само задачите си. Любо я прекъсва.

Любо: Имам 68 тетрадки дневници. Записвам си доста често, особено след като медитирам ми идват стотици идеи. Когато се случи инцидентът, трябваше да се откъсна от всичко, което обичам да правя – а аз съм „сериен предприемач“, развил съм над 20 фирми, все нещо правя и изобретявам. Откъснах се, за да мога да съм й подкрепа и помощ – тя нищо не можеше да направи сама. Постепенно стана по-самостоятелна, а аз се сринах. Бях много зле психически – като поглеждах нагоре, виждах дъното. И тогава реших, че трябва да търся помощ. Не Силвето, а аз ходих на психотерапевт. Благодарение на Елза Калоянова успях да преодолея тази страшна депресия. Тя ме насочи към тай чи. Научих се да медитирам. И това супер много ми помогна да превъзмогна онова състояние, което заплашваше да ме унищожи. Помогна ми да стана това, което съм в момента.