Имай свойта сянка на картоиграч*

Един елегантен мъж, Григор Ленков, който си отиде преди 42 години, ни дава кураж за живот и днес. «На този свят не всичко ще умре./ На този свят не сме случайни гости», написа той в лебедовата си песен "Понтийска елегия".

Адриана Попова 13 юли 2019

Пол Сезан, Картоиграчите

Носителката на тазгодишния „Икар” Ива Тодорова чете откъси от книгата за Григор Ленков, поет и преводач, наречена „О, тази вечна самозабрава на труда...”. Книгата е за човек, когото никога не съм виждала. Григор Ленков загива през 1977 година в резултат на грешка на съветски лекари, които му слагат съдосвиваща вместо съдоразширяваща инжекция и така предизвикват спукване на кръвоносен съд в мозъка. Той е в тогавашния Ленинград в очакване да получи престижна руска награда за великолепния си превод на поемата на Пушкин „Евгений Онегин”.

За Григор Ленков Румен Леонидов казва, че усмивката му е била повече в погледа, отколкото в устните. Всички, които са го познавали, си спомнят неговата елегантност («всичко му отиваше»), деликатност, Григор Ленков е бил обичан заради таланта си на преводач и поет, но и заради мекотата в отношенията си с хората, той е човек на литературните разговори, не на междулитературните сплетни по кафенетата (Владимир Свинтила: «Не беше кафе литератор»).

Тази година щеше да стане на 81, когато умира е на 39 и смъртта му покрусява интелектуалния елит със своята неочакваност, неяснота (водовъртежът от слухове за трагичния му край е невъобразим), отприщва страх и мъка по приятеля, а Григор Ленков е имал много приятели. С Недялко Йорданов са били изключително близки и Йорданов пише „Закъсняла поема” («Реч на гроба ти трябва да чета. Невъзможно./ Невъзможно е, братче, невъзможно е, Гриша./ Как да седна на стола некролог да ти пиша."), стихове му посвещават Дамян Дамянов, Блага Димитрова, Матей Шопкин, Иван Цанев, Найден Вълчев. Новоиздадената от «Изток-Запад» книга под съставителството на съпругата му Цвета Ленкова е паноптикум от лични и литературни спомени на близки, приятели и колеги на Григор Ленков, една фамилна и приятелска памет, която се превръща в културна по думите на професора от Софийския университет Валери Стефанов, той говори на премиерата на книгата, заедно с поета Румен Леонидов и преводача Кирил Кадийски.

Никога не съм срещала Григор Ленков, но съм виждала неговите издължени и усмихнати очи, чупливата черна коса, веждите, защото познавам дъщеря му Горяна. Каква ДНК справедливост - реванш на гените над ранната смърт на поета. Познавах смътно и брат й, Марин, за когото казват, че бил подобрено физическо копие на баща си. Марин, който загина като второкурсник във ВИТИЗ. Състудент и близък приятел на същата тази Ива Тодорова, която сега чете извадки от книгата за баща му на премиерата в столична книжарница. В книгата има малък разказ, спомен за Марин от самата Ива, която владее думите – това си пролича по авторския моноспектакъл «Приятно ми е, Ива», с който тя спечели «Икар» 2019 и покрай който се запознах с нея.

Ние не знаем кой и какво ще сложи точка на биографиите ни, по думите на проф. Стефанов. И слава богу. Не са го знаели и Григор Ленков и синът му Марин. И колко важни в такива случаи са думите, които остават след хората и които са «смелост пред смъртта» (цитатът е от нечовешки добрия превод, който Ленков прави на поемата „Едисон” на чешкия поет Витезслав Незвал). Велико нещо са думите, най-човешкото у човека, изобретение, по-голямо от това на Едисон и Айнщайн, най-голямото, което ни позволява да съхраним спомените, любовта, тъгата след финалната точка на отделния живот. Думите, които ни обещават бъдеще, по израза на Драгомир Шопов. Ето затова е тази книга, черно-бяла тъкан от спомени за човек, който е владеел думите и ни е оставил красота. Книга, която осъществява мечтата на всички нас, до един картоиграчи в играта на живот – че ще ни запомнят. Мечтата, която Григор Ленков превърна в стих от лебедовата си песен, озаглавена «Понтийска елегия»: «На този свят не всичко ще умре./  На този свят не сме случайни гости.»

*цитат от поемата „Едисон”

Откъс от поемата „Едисон” на Витезслав Незвал, превод от чешки Григор Ленков

Нашият живот е тъжен като плач

През града вървеше млад картоиграч

въздухът бе свеж над баровете нощни

падаха снежинки влажни и разкошни

а нощта трептеше глуха като прерия

под нестихващата звездна артилерия

във чиито звуци с трескави зеници

вслушваха се тягостно алкохолици

полуголи дами с устни от кармин

и меланхолици в здрача тъмносин

 

Нещо зло и тежко пълнеше нощта

мъка от живота ужас от смъртта

 

Аз по Карлов мост се връщах уморен

пеейки си тихо някакъв рефрен

пиех светлините нощни на Вълтава

Храдчани отбиха полунощ тогава

час на смърт звезда на мойта участ лиха

в тая влажна нощ предмартенска и тиха

 

Нещо зло и тежко пълнеше нощта

мъка от живота ужас от смъртта

 

Сведен над реката сянка зърнах в здрача

сянка на самоубиец който скача

имаше тук нещо тъжно като плач

сянката скръбта на млад картоиграч

кой сте аз попитах за какво сте тук

Аз? Картоиграч съм аз и никой друг!

Имаше тук нещо страшно и унило

сянката на мъж подобна на бесило

литнала от моста към вълните ах!

Млад самоубиец вие сте разбрах!

Тръгнахме един до друг от смърт спасени

тръгнахме в мечта неясна потопени

тръгнахме към къщи дето сън ни чака

махаха след нас ветрилата на мрака

танц от алкохол над будки от страдания

крачехме понесли своите мълчания

 

нещо зло и тежко пълнеше нощта

мъка от живота ужас от смъртта

 

Аз отключих мойта стая беше тъмна

светнах и поканих сянката безмълвна

влезте казах мойто жилище е бедно

сянката ми бе изчезнала безследно

или призрак беше тя самоизмама?

Аз останах с мойта самота голяма

 

нещо зло и тежко пълнеше нощта

мъка от живота ужас от смъртта

 

Седнах аз сред мойте книги в моя кът

гледайки как бавно пада вън снегът

как плетат венци снежинките на двора

бях пиян от свойта призрачна умора

от недоловими звуци и отсенки

от огньове светли потопени в сенки

от жени които с дива страст се влюбват

от жени които рано се погубват

от жени хазартни яростни и млади

от окървавени пени и наслади

от това което пълнеше нощта

с мъка от живота с ужас от смъртта

 

Сбогом привидения сенки безтелесни

казах и отворих вчерашния вестник

там сред новините върху светъл фон

бе поместен образа на Едисон

той стоеше в мантия като прелат

взел в ръка най-новия си апарат

имаше тук нещо чуждо на скръбта

радост от живота смелост пред смъртта

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР