А самата аз вече съм „осиновена дъщеря“ на гуджалите. Тази чест ми оказаха след няколко дни, прекарани заедно с тях след едно истинско бедствие. Аборигенското селище се намира близо до Дивата река – Wild River. Когато бяхме там, невинно заваля дъжд, усили се и за часове нивото на реката се вдигна. Водата придойде, заля джипа и нямаше как да си тръгнем. Прекарахме незабравими дни с гуджалите. Споделяхме веселбата им да се люлеем на лианите от дърветата и да скачаме в калната река. И вече съм осиновена дъщеря на гуджалите. А снимки оттам нямам, защото аборигените не дават да ги снимат.“

с обектив срещу циклона Маркъс

„Но пък миналата година в Даруин снимах нашествие на водни кончета, цели пасажи в различни цветове... Водните кончета са символ на Даруин и предвестник на сухия сезон. Само че март миналата година се появи циклонът Маркъс и изби цялата им популация. Затрещя стена от вода, ураганът изтръгваше дървета от корените, запокитваше ги върху коли и къщи. Аз излязох да снимам по яке и с очила за плуване. И беше неописуемо! Небе и земя се сляха, нищо не виждах, посоките се размиха, ориентирах се само по часовника…“ (Лили често носи със себе си фотоапарата на баща си, макар че не снима с него – така държи някаква сантиментална и абстрактна връзка с татко си, когото загубила на 13 години.)
Ако попитате Гугъл за Лили Тоушек, ще ви отведе пред уебсайтове като Iztresh-team. Тя е съосновател на Клуба за екстремни спортове и пътешествия и на движението „Не без кафеварка“. Ще рече, че броди из недостъпни места заради удоволствието да се разсънва сутрин пред палатката с гъргорещото при кипване кафе. Ще прочетете, че заедно с една архитектка художничка Лили показала фотографиите си в изложбата „Алиенации“: „самотно блуждаене и съзерцание между успоредно съществуващи вселени – забързан градски и туристически живот“. В моменти на криза се впускам и в екстремни спортове, казва лаконично Лили. И продължава:

„Взех с мен и кайта в Австралия, но не ми остава време. Писането ме погълна. Веднъж все пак отидох в клуба по кайт в Даруин, защото е важно да говориш с местните преди да влезеш в морето, за да не поемаш излишни рискове. Бях прочела във вестника как един сърфист се спасил от крокодил, удряйки го с дъската по главата. Местната порода хищници не бързат да ядат жертвите си веднага, а завличат телата им на дъното на блата и подмоли, докато храната се разложи по вкуса им. Тоест дори няма да ме намерят статистически! Затова попитах в клуба как стои въпросът с крокодилите. О, ако е под 3 метра, няма да е проблем, отговориха.“