Значи голям екшън! На децата как им понася животът на път? На колко години са всъщност?

Големият ми син е на 18, а малкият – на 15. И двамата започнаха да се занимават с цирково изкуство. Те са родени в този ритъм. И двамата са записани в Германия в една система за обучение на пътуващи деца. Учат изцяло онлайн и два пъти годишно се прибират в Кьолн, където ни е адресната регистрация, за да се явят на изпити. Така че часовете ги карат онлайн, макар че понякога е малко трудно заради часовата разлика.
Онлайн обучението обаче е възможно до 9 клас – в Германия това е основното, задължителното образование. След това детето трябва да продължи обучението си в стационарно училище и затова сега големият ни син е в Мюнхен, където учи, а малкият е с нас тук, в България, впрегнал съм го в организацията на събитието. И двамата винаги са ми помагали. В цирка е така. Животът е войнишки, но те са свикнали. Да кажем, че сме в София и в 15 ч. имаме представление в Пловдив. Значи трябва да тръгнем оттук в 8 ч., което автоматично означава, че децата не могат да спят до 10 ч. Караваната тръгва. Няма вариант: „Ама тате, можем ли да поспим още?“ Те знаят, че не може. И от малки са така.

Този начин на живот със сигурност много им е дал, а смяташ ли, че с нещо ги е ощетил?

Не знам. Виж, ако сега започна да ти разказвам за всички травми и операции, които съм претърпял, за всички лишения, ти най-вероятно ще си кажеш: Не ти искам пътуванията! Така че зависи от коя страна обръщаш медала. Децата един ден сами ще кажат дали нашият начин на живот им е взел нещо. Мисля, че много повече им е дал. Говорят по три-четири езика, пътували са навсякъде. Скъсяват дистанцията много бързо. Тъй като са на дадено място за кратко време, те много бързо трябва да се запознаят, да се сприятелят и да се постараят да ги приемат, да не са конфликтни, да са толерантни. Защото знаят, че след няколко дни си тръгват.

Каза, че вече са тръгнали по твоя път. Остави ли им избор с какво да се занимават?

Разбира се. Моята съпруга също е била спортна гимнастичка, а след това се е занимавала с въздушна акробатика. Децата ни са черпили опит и вдъхновение от най-големите циркови звезди. Но винаги сме им давали пълна свобода. Навремето когато аз пожелах да се занимавам с цирк, ми беше много по-трудно, защото моите родители са учители и нямат нищо общо с артистичните среди. Срещнах доста голяма съпротива, особено от баща ми. Сестра ми завърши математическа гимназия, после я приеха в университета в Пловдив и всички очакваха и аз да тръгна по нейния път. Но когато ме заведоха на цирк за първи път, още петгодишен, аз просто се влюбих. Още тогава. Пък и винаги съм искал да успея по друг начин... Баща ми, който беше директор на училище, все казваше: Учи, за да ти е по-лесно! Учи, учи, учи! Пък аз виждах, че на самите тях, на родителите ми, хич не им беше по-лесно, въпреки че бяха учили. През лятната ваканция баща ми си изкарваше допълнително пари като комбайнер или като поливаше царевица на село, а майка ми взимаше надомна работа като шивачка. И някак нещата не ми се връзваха.