Ти самият кога усети за първи път тази вълна от адреналин, която идва от публиката и аплодисментите?

В спорта не можах да усетя това, защото въпреки че бях две години в националния отбор по акробатика, на състезанията е голямо напрежение от това какво ще кажат деветимата съдии. Всичко зависи от тях. Когато през 1989 г. отидох в цирка, тези 9 души ги нямаше. Пред мен имаше 2500 човека, които си изразяват радостта от това, което правиш. Защото съдията стои като статуя и вдига оценки, дава точки, емоцията я няма. Нито в съдията, нито в спортиста. Единственото, което има, е страх да не сгрешиш. Така че първата ударна вълна от публиката ме връхлетя в Националния цирк в Будапеща през 1989 г., където направих премиерата си като цирков артист. С акробатика на коне в трупа Романови. Моята част от този номер беше много малка, но въпреки това бях с костюм, и музиката, светлините, аплодисментите, магията... Усетих ги, плениха ме! Тогава бях на 16. Между другото, точно на тази възраст са и стипендиантите на моята фондация, които излязоха на сцената на „Арена Армеец“.

И ти си каза: „Това е за мен!“

Много благодарен съм на съдбата, че ми даде възможност да усетя тази емоция. Не всеки артист е имал шанса. Хората видяха Енчо Керязов през 2007 г. в Монте Карло с принцеса Стефани, която тогава ми връчи наградата, но за да стигна до този момент, аз бях извървял много дълъг и много труден път. Значи първо 10 години тренирах акробатика, после 10 години учих занаят в цирковата трупа, след това, през 1997 година, се отделих от трупата със солов номер – силовата еквилибристика, която правя и усъвършенствам и до днес. И чак още 10 години по-късно, през 2007 г., дойде поканата от принцеса Стефани за Монте Карло, което е наистина големият успех в нашата област. Това са 30 години работа, трупане, наслагване. Да се научиш на техниката, да се научиш на артистизъм, да ги слееш в едно... Труд, труд, труд, години, години, години... Не можеш да издържиш, ако го правиш само за пари. Няма как да стане. Първите 20 години няма никакви пари. Ще ти кажа – през 1989 г. когато влязох в цирка, ние бяхме към Държавна дирекция „Цирково изкуство“ и получавахме по 20 долара на ден. След Унгария, където дебютирах, заминахме цялата трупа за Финландия, където гастролирахме в продължение на 6 месеца. Там с по 20 долара на ден и ядене на леща и русенско варено, които си носехме от България, със спестените пари си купих един телевизор с дистанционно и едно видео. И това за времето си беше много голяма работа! Така че парите идват доста по-късно. Но това, което ми е дал циркът, ми е предостатъчно. Никога не съм очаквал, че и 10 процента от това ще ми се случи.

Не си очаквал?

Никога! Аз обиколих света! Запознах се със страхотни хора! Бях в Америка две години. Знаеш ли колко малко американци са видели от Америка толкова, колкото аз? Защото съм всяка седмица в нов град. Да не говоря за Европа. Срещнах звезди от световен мащаб. В Швейцария участвах в спектакъл за фондацията на Роджър Федерер, невероятен човек. Той организира тенис срещи с благотворителна цел и с парите строи училища в Южна Африка. Разбира се, неговата фондация работи в съвсем друг мащаб. Изключителен човек! Два пъти съм се срещал и съм разговарял с Арнолд Шварценегер. И още много други. Циркът ми е дал толкова много! Никога не съм си мислил, че и 10% от това ще ми се случи.

Животът на път не ти ли тежи?

Неее, харесва ми.

Колко най-дълго си живял на едно място, откакто си в цирка?

Миналата година доста дълго изкарах в Париж – 5 месеца. И ето сега изкарах горе-долу толкова и в Германия. Обикновено обаче повече от 20 дни не се задържам на едно място. Както споменах, бях две години в Америка, но пътувах из цялата страна. Само в Ню Йорк изкарахме два месеца, защото е огромен мегаполис и има потенциал за много спектакли.

Хареса ли ти Америка?

Зависи къде си в Америка. Тексас, Флорида, Атланта, Ню Йорк... Това са много различни лица на Америка. В Ню Йорк се почувствах най-близо до Европа, до нас, защото там има много емигранти... Предпочитам Европа обаче. Когато се върнах от Америка и кацнах на летището във Франкфурт, все едно се върнах у дома.

Твоят ритъм на живот навсякъде ли е един и същ?

Моят живот е навсякъде, където е караваната със семейството ми. Дали като отворя вратата на караваната ще видя Маями или Франкфурт...

Искаш да кажеш, че семейството ти навсякъде пътува с теб?

Никога не поемам ангажименти без семейството си. Това е закон.