Защо?

Пак не мога да ти отговоря. Той беше снимал един час повече от мен в моргата. Излязохме отпред за малко и аз го попитах – Владо, искаш ли да си минем текста за аутопсията. И започнаха страшни неща, крясъци, долни обиди, като между кръчмар и кръчмарка. Всичките неща, които не искаш хората да знаят за теб и за другия, ние ги крещим. От екипа не бяха виждали такова нещо, притесниха се, отдръпнаха се настрани. На директора на продукцията и продуцентите лошо им стана, защото се карат главните актьори. Ще има ли сериал? Казаха, че от болницата отгоре се показват хора да гледат, и ни помолиха да се приберем, защото се вадят телефони да ни снимат. На другия ден от екипа мълчат, не знаят какво да правят. Евтим Милошев (продуцентът на сериала) звъни от София притеснен, Теди, всичко наред ли е, ясно е, че са му предали веднага. Казах на екипа, че в нашите отношения по-добре никой да не се меси, защото ще пострада той, третият човек. Ние ще се оправим, винаги така става. Постепенно... като играем един с друг, се успокояваме.

Защо ти е приятел, с какво ти е важен? 

Той е много интересен, споделяме общи виждания за професията, специално в България, имаме еднакъв вкус към някои неща, еднаква дразнимост. Аз мога с часове да говоря с него, за себе си, за нещо, което ме разревава, за нещо, което него го разревава. Много сме искрени. Колкото и да се караме, винаги ще съм му много благодарна, защото съм му звъняла в един през нощта, задушавайки се от рев, и той е говорел с мен, колкото е нужно, докато се успокоя. Дава ми много силна подкрепа. Важно е и че по никакъв начин не зависим един от друг. Хората, които ни избират да играем заедно, го правят, защото те го искат, а не защото аз завися от него или той от мен. Това дава свобода да говориш неща, в които вярваш. Но не мога да си обясня напълно нашите отношения. Може би някой психолог би могъл.

Казвала си, че изпитваш ужас от мисълта за смъртта. Според Владо неговата фобия е по-голяма, а ти си „перде“.

Не е вярно. Аз просто си казах, че няма да занимавам екипа с това. Имаше една история в моргата. Мия измерва раните на труповете. Бяха ми дали чисто нова линийка, но в дублите се бях объркала, отворих шкафа и извадих ползвана линийка. И докато говорехме, я размахвах край устата си. Наоколо се развикаха – не, не, дадоха ми да се дезинфекцирам... Владо понякога се фокусира повече в себе си, а и тогава преживяваше особен момент в живота си. Ако го питаш кои бяха трудните моменти на Теди, той няма да може да ти ги каже.

Такъв момент ли беше шофирането?

Ти дълги години не сядаше зад волана, а сега за ролята на Мия ти се наложи. Преди 15 години пострадах тежко при катастрофа и след операцията проф. Габровски ми каза, че ако 30 дни след това човек не се качи в кола, после става по-трудно. Не го направих, защото шофирането никога не ми е било голяма страст. Преди снимките на „Дяволското гърло“ казах на продуцентите, че не карам. Те ме свързаха с инструктора Димитър Илиев, той е рали шампион. Има си школа. Беше много мил, правихме полигони с него. В момента нямам страх да седна зад волана. Докато снимахме, имаше сцена, в която аз карам колата на героя на Владо, той седи на седалката до мен почти в безсъзнание. Колата беше един стар форд, със скорости, не й бях свикнала. Трябваше да спра в кадър, а вместо спирачки, дадох газ. Щях да помета звукаря отпред и само чувам Владо, както е свлечен на седалката и не на себе си по сценарий, да процежда през зъби: не този, другия педал!

Беше ли ти трудно да се разделиш с ролята на Мия?

Не, с голяма радост си тръгнах. Не съм се готвила толкова за друга роля. Играла съм какви ли не видове жени, но в роля, в която героят е преди всичко професията си, е много трудно да влезеш. След снимките не бях на себе си. Страшна умора. Имахме 12-часови снимачни дни. 5-6 часа реално за почивка, от които аз прекарвах един час във фитнеса. Знаех, че за да изиграя героинята си, трябва да съм суперсилна, като стъпвам, да чувствам всичките мускули на краката си. Да мога да изкрещя – стой, полиция!
По време на снимки в пещерата Дяволското гърло започнах да треперя, мислех, че е от студа и влагата, Владо дори ми каза – няма да се глезиш. Но се оказа нещо сериозно, едната половина на главата ми се изду и се наложи по спешност да ми правят лицево-челюстна операция в пловдивска болница. 48 часа лежах на една кушетка, лекарите не искаха да ме пускат, изписаха ме на отговорност на екипа.

Много се зарадвах, когато снимките свършиха и се прибрах вкъщи. Чувствах се така, все едно излизах от пещера. Струваше ми се невероятно, че животът навън си тече, че хората се занимават с разни хубави неща, къде ще ядем, кое филмче ще гледаме, знаеш ли, че Мария и Митко са се разделили, кой е забременял. Точно два месеца по-късно Мия започна да ми липсва.

Ти си казвала, че е хубаво, че вкъщи нямаш друг актьор.

Това е начинът да не полудея. Ако и вкъщи се говореше само за роли...

Спомена, че мъжът ти индиректно е попаднал в сериала.

В една от сцените Мия трябваше да гледа снимка на мъж, сложена в портмонето й. От екипа казаха – някой да даде снимка на млад мъж. Никой. А мен ме е срам да си призная, че имам, като бабите, снимки на децата и на Стефан от манекенските му години. После се оказа, че снимката на Стефан трябва да бъде поставена на един надгробен паметник. Обаждам се да го питам дали е съгласен. И той бесен – правете каквото искате.