Любовна игра или игра на любов, любовна война или взаимна провокация, привидна хладина и безразличие, отмерващи с дъъълги паузи като бомба с часовников механизъм нажежаването на страстта до помитащо изригване. Това се случва в постановката „Любовникът“ на Харолд Пинтър, с която Деян Донков и Радина Кърджилова обявиха началoто на 2019 г. в Народния театър

Една от най-прочутите пиеси на Нобеловия лауреат е амбициозно заглавие, зрелищен текст и сериозен тест за професионализъм. Начинание също толкова рисковано, колкото ходенето по въже над зинала бездна. Главните герои Сара и Ричард, дългогодишна семейна двойка, минават през много роли и нюанси на взаимоотношенията си. Обличат се, събличат се и буквално, и словесно. Крият се, разкриват се. Привличат се и се отблъскват. Като диви котки върху горещ ламаринен покрив.

Срещаме се с Деян да поговорим за най-горещото заглавие в Народния, в което двамата с Радина не само си партнират за първи път, а и на което той е режисьор.

Как се роди идеята за „Любовникът“ помежду ви с Радина?

Отдавна я коментираме, като седнем да си говорим след вечеря. Най-вече й казвах на Радина какво и как го виждам. Този текст е много богат и дълбок, и вълнуващ за мен. Познавам го донякъде. Играл съм го още като студент в НАТФИЗ с Александра Гюзелева – Шани и после с Касиел (Ноа Ашер). Провокира ме, защото става въпрос не за някаква тънка перверзия, а за огромна битка на два свята. Даже думата „скандална“ за тази пиеса ми се струва доста глупава. По-скоро тя вади наяве това, за което човек подсъзнателно е категоричен, че „аз не съм такъв и не, не бих направил така!“. Чрез играта нашите герои си казват истинските неща. И чрез мълчанието.

С Радина за първи път играете заедно. Освен това ти си и режисьор. Имали ли сте спорове по отношение на това, което се случва на сцена?

Не. Тя изцяло ми се довери. Много добре ме разбираше, усещаше, харесваше това, което й предлагам. За два месеца изкарахме премиера. Никола Тороманов-Фичо е сценограф. Хореографията я мислихме с Мила Искренова. Музиката е на Елби, Стефан Щерев – един много готин фотограф направи фотосесията преди спектакъла. С Радина преминаваме през смесица от образи. Както видя, даже ви посрещаме на вратите в залата. Целта ми е представлението да звучи честно. Както знаем, всеки има по едно друго „аз“ в себе си, склонно на страшни неща. И се стремим да изследваме и тъмната страна, некрасиватата.

В интервю сравняваш играта ви в тази пиеса с психодрама. Доколко има общо с вашите лични взаимоотношения?

Психодрама би могла да бъде, в смисъл че така или иначе ние, актьорите, си лекуваме душите, като изживяваме чужди нещастия или щастия и катарзиси. И двамата с Радина сме достатъчно диви, ако се налага, но държим демоните си на синджир в живота и чакаме удобен момент да ги пуснем на сцената. Иначе сме наистина много, много спокойни.

Страхуваш ли се за нещата, които се случват в любовта между двама души след много години заедно? От какво те е страх във вашите взаимоотношения?

Аз харесвам страха и обичам да го предизвиквам, защото ако се отнесеш към него с нужния респект, той отключва, изважда интересни истини. В отношенията ни с Радина нямам страхове, нито по отношение на годините заедно. Това, което ме отблъсква по принцип е, когато хората лицемерничат помежду си или се стараят да направят определено впечатление пред другите. Аз лично мисля, че съм се отърсил от тези неща в моята връзка.

А как всеки от двама ви пази свободата си?

По-скоро се съобразяваме с това, което желае другият в настоящия момент. Ако някой има нужда от нещо, си го казва. И другият му има доверие. Нямаме някакъв кодекс, семеен кодекс, някакви закони за лична територия.

Би ли приел Радина да те режисира?

Не съм мислил за това. Не мога да кажа, защото трябва да ме възбуди някак си с текст, с идея и да ме убеди...

Постановката засяга темата за ревността и за липсата й. Какво е твоето отношение към нея?

Не съм сигурен, че героите ни реално се ревнуват. Те използват ревността като средство за война, като изначален конфликт. Използват я, за да стигнат до нещо по-дълбоко. Иначе съм бил ревнив, но отдавна не се занимавам с този, както казва Шекспир, гаден звяр, който сам себе си опложда и сам се ражда. Махнах го може би най-вече с търпение и с доверие. Човек трябва да се пази от тази отрова.

Как мислиш, колко трае любовта?

Този въпрос звучи малко... наивно, като от лексикон. Би могла да бъде вечна, ако говорим въобще за понятието. А за любовта между двама души... Мисля, че основните неща, които човек трябва да съхрани, са търпението и доверието. Разбира се, и много други. Нашите герои в пиесата са движени (на пръв поглед) от сексуални игри, които си организират и които са регламентирани, но това съвсем не е така. Но наблюдаваме края на този регламент и началото на нещо съвсем друго на финала на пиесата. Между мен и Радина движеща е любовта ни към детето. Това е основното, което ни движи и ни прави силни.

Имаш ли табута в секса?

Не знам нещо, което не бих направил. С партньора си можеш да експериментираш и да си доставяте взаимно удоволствие по начина, по който вие си решите. Това е свобода.