В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ваня Шекерова и "Нейните 7"

Пролетта кацна на рамото ми

Точно на 21 март. В ранното утро на този първи ден на астрономическата пролет се опитвах да изрежа няколко сухи клончета от една сливка, посадена собственоръчно преди едно десетина години и раждаща по няколко само едри и красиви сини плодчета. Както бях вдигнала поглед към короната й, изведнъж в полезрението ми попадна ято щъркели. Високо, много високо повече от 20-30 птици се рееха в пресичащи се окръжности. Точно над главата ми бавно и величествено очертаваха един овален отвор към вселената, през който в настъпилата тишина долетя пролетта. И кацна на рамото ми, наистина. Вързах мартеницата си на напъпилата сливка и ревнах. От хубаво. Така както като дете плачех от радост, че навън вали първият сняг, или че бадемите са се издокарали в розово...

Силвена Роу

Ще я видите на корицата на следващия брой на EVA и дано да съм успяла да покажа в текста за нея колко вълнуваща е тази жена. Колко вдъхновяваща. Колко истинска. Някак си ми е писнало от хора, които се опитват да си съчинят биографията, така че тя да ги представя като безгрешници. Да замазват недостатъците си. Да спестяват изхвърлянията на егото си, нали сега трябва да си го потискаме. Да признаят като Силвена Роу по баща Лаутлиева: „Аз не съм от скромните. Никога не съм чакала в ъгъла да ме забележат.“ И да те допуснат до всички онези детайли, формирали самочувствието им. Силвена е от хората, осъзнали силата си и повярвали в нея. И с тази сила въздействат на околните, променят живота им по свой образ и подобие. А Силвена е самоука готвачка, която казва: „Резнах главите на англичаните!“ И вече 32 години е в любовна афера с вкуса.

Стилизуваните картини на Николай Райнов

Дълбок, умен, вълнуващ, смислен, неповторим, невъзможен за имитиране, не зная какво още мога да кажа за Николай Райнов, акад. Николай Райнов. Но мога да си прекарвам часове в СГХ, където – какво щастие! - са изложени над 120 негови творби от различни периоди на живота му. Започнал пред 130 години в Търновското село Кесарево, той преминава в пълно отричане на земните наслади, посветен на науката, литературата, поезията, живописта... Така ми се иска някой да напише и да илюстрира биографията на този уникален българин, една не много дълга и не много светла приказка.

„Формулата на Тео“

Не знам дали точно филмът, пълнометражният документален филм на Николай Василев, или личността на учителя по физика Теодосий Теодосиев ме раздруса и въодушеви. Но и ме подсети, че аз също имах такава учителка. Стоянка Бонева, мир на праха й, беше носител на званието „Заслужила учителка“. Заслужила огромната благодарност на всички от Първа гимназия в Търговище, на които тя преподаваше математика. Преподаваше е дума, която не изразява това, което г-жа Бонева правеше така че макар да станах журналист, все още обожавам търсенето на повече от едно решение на всяка задача. Уважавам прецизното боравене с формулите и теоремите. И най-важното – мисля! В това се състои според мен основната мисия на учителите – да научат децата да мислят, да им помогнат да си изработят механизми за преработка на информацията. С огромно търпение и постоянство – каквато е формулата на Теодосиев, Учител от изчезващ вид.

Строителят на Исторически парк

Ивелин Михайлов също е рядка птица и дано не е единственият представител на породата.

Захванал се с гигантско строителство, той възстановява цялата история на България на площ над 500 дка край село Неофит Рилски в един уникален атракцион. Исторически парк е проект за милиони, които Ивелин Михайлов спокойно можеше да вложи в строителството на хотели по дюните на Черноморието. Той обаче, смятайки, че туризмът, и то културният туризъм, е конкурентното предимство на българската нация, инвестира в Исторически парк, където туристите, нямащи достатъчно време да обиколят всички забележителности в държавата ни, ще могат да ги видят в мащаб едно към едно – крепости, манастири, мостове, светилища, хиподрум, езеро, римски амфитеатър. Ще могат да поживеят по български във възрожденска къща, да хапнат автентична храна, приготвена от произведени на не повече от 100 км от кухнята продукти. Неолитното селище в Исторически парк ще бъде официално открито на 22 юни. А за мечтателя, патриота, бизнесмена, бащата на три деца ми се иска да знаят повече хора, затова съм го пригласила за някой от следващите броеве на EVA.

Кармар, старата дума за готвач

Разбрах го едва когато синът ми ни покани за рождения си ден в ресторант „Кармаре“. Където колегата му, шеф Георги Бойковски, разработва концепцията за традиционна българска кухня в гурме вариант, така наречената „прогресивна българска кухня“. Честно да си призная, не съм привърженик на кулинарните експерименти от сорта на калкан, паниран с трохи от сини сливи. Но съм винаги готова да бъда изненадана и прелъстена от нови вкусови комбинации, стига чрез тях да усещам с небцето си точно какво ям дори без да ми го обяснява сервитьорът. Тук малко нещо с повечето от хапките в най-богатото дегустационно меню не ми се получи, макар че ми беше безумно интересно. Все пак си имам фаворити в лицето на ястие от карфиол и едно созополско тирамису с катък, зелени смокини и кафе – чиста проба намигване към вече изчезналите дюни... За едни черноморски пресни миди обаче съм готова пак да се прежаля тези дни. Стига да успея да си запазя маса навреме.

Каквото и да захвана да чета след като затворих последната страница на „Предчувствие за край“ на Джулиан Барнс, все е с повишено внимание към всяка написана дума. Признавам си, че художествена литература не чета с кой знае каква концентрация, правя го лежерно и най-често вечер преди за заспя. Така и с романа на Барнс, награждаван за него с „Пулицър“ - чета една история, разказана от първо лице. За момчета, училищни приятели, състезаващи се да остроумничат, да покоряват момичешки сърца. И добре, гаджето на единия от тях забива приятеля му, случва се. После се самоубива. Останалите от тайфата бързо го забравят. Докато... Докато на героя, който разказва историята, не му се налага отново да се върне към миналото, към приятелката си, изоставила го заради този, който се е самоубил. Защото получава неочаквано наследство – дребна сума и дневника на покойния, завещани му от майката на бившата му приятелка. Спирам да преразказвам, просто развръзката на тази история е толкова неочаквана, че веднага те кара да започнеш да четеш отначало. С усещането, че си пропуснал дребен детайл, който би трябвало да те отведе към драматичния финал, че като в романа на Рей Бредбъри „Гръмна гръм“ гибелта на пеперудата в миналото променя света на бъдещето. Уникален роман, велик Джулиан Барнс, изместил с едно място назад в личната ми класация на съвременните писатели Иън Макюън.