Той идва без предупреждение. Просто един ден ти пише съобщение „чакам те на ъгъла“. Задушаваш се от вълнение. Виждайки го на живо, усещаш как вятър опипва платната на лодката ти, навлязла в открито море и застинала в безветрие. Докосваш го предпазливо, сякаш се боиш да не се включи някаква реакция. Говорите за всичко друго, не и за това, което чувствате. Настояваш да платиш сметката не само защото се чувстваш домакиня, а и не обичаш да се чувстваш длъжна. Той ти дава да разбереш, че при него този номер не минава. Настоява дори да ти плати таксито, с което си тръгваш.

След първия път, когато само сте се гледали в очите и сте се оплитали в думи, той идва отново. И пак, и пак. Вече си го поискала. Вятърът плющи в платната и те носи не в посоката, в която е твоето пристанище. Надничаш в очите му над ръба на чашата, докато под масата химията се е превърнала във физика – боси, галите краката си. Първата стъпка е направена. Той настоява да продължиш със следващата, да избереш. Него, разбира се. Да започнеш отначало. С него.

Всяко довиждане, когато си тръгваш към вкъщи, звучи като надежда. За двама. За теб, че ще можеш да се справиш с двойствения живот, който изведнъж е станал възможен, че ще успееш да убедиш детето си и този, на когото си обещала взаимност, докато смъртта ви раздели, че имаш право да не дочакаш тази смърт, защото има друга причина и тя е по-силна от нея. И се нарича любов. В която всичко е непознато, вълнуващо, обещаващо и обновяващо. И изглежда така, сякаш ще трае... Колкото – толкова. Защото сте зрели хора, които не са в плен на илюзии и свръхочаквания. Макар да се държите като деца – криете се във вмирисаните на мухъл и котешка пикня входове, за да се целувате, когато се виждате. Взирате се с часове един в друг в телефоните си, споделяйки песен или чаша вино, когато сте физически разделени. А така е през повечето време, връзката е по-скоро виртуална.