Не се ли опитваха да ви изкарат от укритието?

Опитваха се. Стефан Данаилов се е навеждал – айде бе, Дианче, излез бе, дЕте, да те видим. Затова за всички беше огромна изненада, когато започнах да се занимавам с театър. От затвореност отидох в другата крайност. Станах много свободна и луда.

Но вие казахте, че тази ваша затвореност е траела до 18-ата ви година. Пак ли така една сутрин се събудихте...

Всичко се преобърна покрай първата ми любов. Преди това до мен нямаше как да се доближи момче.

Да, вие сте под леглото.

Появи се едно момче, което много дълго време, в рамките на една година, търпеливо ме изпращаше до училище, без да си говорим. И малко по малко се случиха нещата.

Доколкото знам, и връзката с мъжа ви е започнала по особено романтичен начин.

Нещо като чудо беше тая среща. От пръв поглед като се видяхме, се познахме. Седях на една пейка в градинката пред НДК с моя приятелка, ядяхме милинки и пиехме кока-кола, срещу нас идваха три момчета. Той беше по средата. Приближаваха, приближаваха, застанаха пред нас, той падна на колене пред мен и каза – нали знаете, че ние с вас ще се оженим и ще имаме дете. И аз казах – да, знам. И от тук нататък всичко беше абсолютно невероятно, защото нито си разменихме телефони, нито адреси. Без той да ме е преследвал, нито аз него, всеки ден се срещахме на най-невероятни места.

Може би около местата, където продават милинки и кока-кола. Тази негова пророческа дарба изявявала ли се е и след това?

За съжаление, не. Това беше единственият път.

Вашият спектакъл „Бащата“ в Народния театър за мен беше театралният пик на миналата година. Разбрах, че по същото време сте имали личен казус.

Това е едно от странните съвпадения между реалност и професия. Преживях много тежка последна година с баща ми, който също беше болен от алцхаймер като героя в пиесата. Владо Пенев я беше избрал, а директорът Мариус Донкин ми предложи аз да съм човекът, който да я направи. Беше много странно, защото половината ден бях с баща ми, а като отивах на репетиции, отивах в същото. Потресаващ период, но пък изпълнен с непомерна, непоносима, гигантска нежност и любов. Баща ми почина няколко дни преди премиерата на „Бащата“. Оказа се, че това представление ми е било някакво спасение, да направиш от реалността друг, по-концентриран живот на сцената. Мисля, че то ми помогна да мина по-леко при самия финал.

Вместо да се лекувате с йога например, се лекувахте с театър.

Не бих могла да отида никога на йога. Ще се изнервя ужасно. Аз съм бълбукащ човек. Не се и стремя към такъв тип спокойствие.

Ако се върнем към идеята на спектакъла – вие пътуващ човек ли сте?

Човек може да пътува и седейки в една стая. Като дете не излизах много често, имах бюро, което беше пред един прозорец, отвън имаше дърво. Така, както съм пътувала, седейки на бюрото и гледайки през прозореца това дърво... така, както мисълта може, човешкото тяло не би могло да се премества нито във времето, нито в пространството. Но извън това обичам да ходя в непознати земи. Обиколила съм почти целия свят, но никога не съм била на екскурзия. Вярвам, че театърът в същината си е номадско изкуство. Трябва да пътува, да си сменя земята. Общуването с другия човек е едно от най-важните неща в пътуванията, а не толкова, че ще видиш непознати улици или природни красоти. Много зависи какво носиш в себе си при пътуванията. В стихотворението „Итака“ на Кавафис по повод Одисей се казва: „Ни ластригоните, нито циклопите,/ ни Посейдона разгневен ще срещнеш,/ ако ги сам в душата си не носиш,/ ако душата ти пред теб не ги възправя.“