Разговаряме с главната сценаристка на сериала  „Откраднат живот“ Христина Апостолова. След ранен брак, завършил с развод и след връзка с Димитър Рачков, от когото има син – Димитър Рачков Младши, сега Христина е жената ДО (много е дразнещо това до, като че ли става дума за съседни места във влака), или много по-вярно е да кажем – жената С Евтим Милошев, продуцент на сериала и не само на този. Двамата имат син Петър. 

Димитър, на 12, наричан още Димко в училище, който участваше в предишните сезони на „Откраднат живот“, в последния липсваше, затова пък се появи брат му, на 7, който сам измисля името на героя си – Пепе. В училище е по-известен като Пешко Смешка Клеща, като последната част на прозвището е напълно необяснима за лица, по-възрастни от втори клас.

Христина, в сериала повечето връзки са много сложни, всъщност не се сещам за едно нормално семейство. Как ще се оправдаеш като главен сценарист?

Кой ще го гледа това нормално семейство? Хората искат рецепта за кризисни ситуации.

Като се замисля, и в действителността е така, все повече хора са в сложни връзки. Ти как се справи?

Сложно е, когато не носиш отговорност само за собствените си чувства, когато имаш деца и си отговорен и за тях. При мен... аз даже не мога да се сетя да е имало сътресения. Може би защото когато се разделихме с баща му, Митето беше по-малък. В артистичните среди единият обичайно липсва, защото е в театъра или на снимки. Децата са свикнали, че родителите работят и невинаги са заедно. Не е имало момент, в който се събираме и – виж сега, ние с баща ти ще се разделяме, ще имаш нов баща. Когато има лекота, нещата се наместват.

Въпросът е как се постига тая лекота. Кои черти на характера ти помогнаха?

Това е благодарение на всички замесени. При раздяла единият винаги е по-наранен. Няма ситуация, в която да седнете и да кажете – днес решихме, че и двамата едновременно изчерпахме чувствата си един към друг, дай да си стиснем ръцете по живо по здраво и всеки да си търси късмета на друго място. Възможно е, ако си по-нараненият, да ти падне пердето и да използваш всички средства да нараниш и ти. И аз съм много благодарна на Митко и на Евтим за това, че никога, в нито един момент децата не са били оръжие, средство за спекулация или начин да си върнеш и да нараниш някого. Просто съм благодарна и не търся обяснение. При нас, големите, огорчението минава след време, но при децата е много страшно, защото оставя белези.

Хората много се страхуват от нараняване, от белези. Но те са част от живота, от порастването.

Да, кризите движат и в глобален мащаб. В кризисни ситуации човек показва на какво е способен – и в доброто, и в лошото.

Мисля си, че връзките се разпадат и защото хората живеят много по-дълго. Едно време „докато смъртта ни раздели“ е идвало след двайсетина години, хората са умирали на по 40. Сега животът продължава до 80 и е много по-трудно да понесеш някого 60 години. Но по въпроса за връзките и разделите. В България хората не се женят, защото се страхуват от обвързване пред закона и от тежки разводи. Но тази женитба не е ли все пак спирачка пред раздялата... сега като че ли много по-лесно се разделят, някой на някого не е угодил, попречил му е „да бъде себе си“ и край.

Аз имам един брак, не с Митко. Бяхме се оженили много млади – някаква студентска истерия, и по взаимно съгласие се разведохме. Бракът може би беше спирачка, но тя беше в посока, че прекалено дълго се влачехме в компромиси, което не беше добре. Аз съм отглеждана и възпитавана, че хората не се женят, за да се развеждат, и много време ми се струваше ужасяващо, че трябва да се разведа. Но ти не можеш да подчиниш живота си на брак, в който се чувстваш нещастен. След това не съм се омъжвала и нямам желание да получавам предложение за брак. Това, че нямам брак, не ми помага да се чувствам с единия крак навън във връзката си. Не знам дали бракът би ограничил разделите. Според мен в момента проблемът е в събирането на хората, в общуването не между половете, между хората въобще. Има един жесток страх у младите хора, 20-30-годишните, от обвързване.