Ара Маликян: Щастлив ли съм, значи съм вкъщи

Вечеря на свещи

Лилия Илиева 04 February 2019

Снимка: Микаел Стефанов

В три следобед в ресторанта с най-прекрасната гледка към София – The View – се срещаме с Ара Маликян. Прилича на пират с блесналите си очи, рошава коса, брада, облечен с дрехи, събирани от цял свят, и окичен с едри бижута, все едно извадени от ковчеже със скъпоценности от далечни страни. Носи яркочервена топка, нашарена с автографи от момичетата от националния ансамбъл по художествена гимнастика. Бил е на тяхна репетиция. Те подготвят две съчетания, чийто фон ще бъдат негови парчета.

Мога да отида в най-добрия ресторант в света, ще оценя всичко, което опитам, но нищо няма да е по-добро от начина, по който щеше да ми сготви мама.
Ара сяда на масата, поглежда към впечатляващия градски пейзаж в краката ни, намираме се на 82.5 метра от земята, на 24-ия етаж в сърцето на столицата, и споделя, че в България се чувства като местен. „Когато дойдох тук за първи път миналата година през февруари, уцелих много хубаво време – разказва той – и обиколих центъра на София. Обичам да ходя пеша и да си говоря с хората. И градът много ми хареса.“

Специални благодарности на BG Sound Stage!

Човек като теб с испанско гражданство, арменски произход, роден в Ливан и обикалящ целия свят, къде в крайна сметка се чувства у дома?

В кожата ми. Наистина съм пътувал много в живота си, харесвам всички култури. За мен вкъщи е там, където се чувствам добре. Сега съм много щастлив да съм в България, в София. А щом съм щастлив, значи съм вкъщи. Разбира се, вече имам и семейство – приятелката ми, актрисата Наталия Морено, и сина ни Кайро. И понякога като съм пътувал дълго, те ми липсват. Перфектно би било да може да са с мен през цялото време и на турнетата ми.

Как срещна Наталия?

Видях я в публиката на мой концерт. Аз не си намирам приятелките в дискотеки или ресторанти. Не знам как се прави това. Не съм имал чак толкова много връзки, но винаги са продължителни и всички тези жени съм ги срещал на мои концерти. Наталия беше приятелка на приятел, когото поканих. След шоуто отидохме да хапнем и... Не беше влюбване от пръв поглед. Случи се постепенно, с времето, което прекарвахме един с друг и след като я опознах. И докато пътувахме. Тя е атрактивна, но за мен определящо е, че ни е хубаво заедно. Много се смеем, приятно ни е един с друг. И така вече 7 години.

Опиши я. Как я виждаш ти?

Много красива. В момента си бръсне главата. И е без коса, като Шиниъд О’Конър. Иначе е нисичка, с черни очи, испанка.

Защо кръстихте сина ви Кайро?

Не знам. Обмисляхме много варианти, чудехме се какво име да му дадем, дали да е арменско, ливанско, испанско, циганско... И никое не ни допадаше и не звучеше подходящо и достатъчно хубаво. Един ден на мен ми хрумна – Кайро. Като го казах, направо се влюбихме. Ами това е, решихме и така го кръстихме. И той си изглежда като Кайро. Само приятелката ми е била до момента в Египет, аз – не, но искам да отида с моя син. На четири годинки е и вече ме пита кога ще видим пирамидите.

Интересува ли се от музика?

Само когато танцува на нея, иначе не. Ако се опитам да му покажа как се свири, ми хвърля цигулката в лицето. Мрази я. За него тя е причината да ме няма, макар понякога с майка му да идват на турнета с мен. Старая се да свиря поне 2-3 часа на ден без изключение, но е невъзможно да се упражнявам, когато Кайро е вкъщи. Налага се да го правя, когато го няма. Синът ми е доста по-несговорчив от мен като малък. Аз обожавам музиката, но не съм имал шанс да я открия и да пожелая да се занимавам с нея сам. Баща ми е решил да бъда цигулар още преди да се родя. Той свиреше на цигулката, която спасила неговия баща. След като дядо ми загубил цялото си семейство в геноцида през 1915 г., някой му подарил цигулка, той се престорил на музикант от една група и така успял да емигрира в Ливан.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР