В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ваня Шекерова и "Нейните 7"

Утре е рожденият ден на малкия ми син. По Нова година си беше у дома, не беше се връщал почти две години. Беше ни много хубаво с него, не можехме да се наговорим и да се нарадваме на нашия пораснал прекрасен млад мъж. Който не зная защо точно сега попита: Мамо, ние с брат ми планирани ли бяхме? Не, моето момче, отвърнах му. Не бяхте планирани, бяхте желани. Брат ти се появи на този свят много трудно...

Разказах му как първото, което ме огорчи, когато влязох в родилното отделение, бе написаното на картона ми с червен химикал „възрастна първескиня“. Възрастна – на 29 години. И първескиня – определение, което до този момент бях свързвала с крава. Но все пак беше написано с червено - знак за повишено внимание към мен и особеното предлежение на плода в утробата ми - напречно. Вятър и мъгла! Рано сутринта ме вкараха в предродилно със засилващи се контракции и през половин-един час идваха да проверяват колко сантиметра е разкритието. Тресях се от студ, вързана за една покрита с мушама кушетка, стенех тихичко в промеждутъците между яростните пристъпи на болка, смятах, че е въпрос на чест и през тях да премина със стиснати зъби. На кушетките край мен се изредиха няколко циганки, които, докато призоват майка си на помощ, биваха вкарвани в родилното и изкарвани с бебета, една роди пет, ама с планирано секцио. По едно време след обед пробиха мехура в утробата ми и плувнах в околоплодни води, които първо постоплиха посинелия ми от студ задник, после направиха безчувствени краката ми под дрипавия чаршаф, с която ме бяха покрили.

Мина и втората смяна, разкритието ми беше все така нищожно. Навън мръкна, телевизорът гърмеше от отворената врата на дежурния лекар. По едно време се опитах да го надвикам, та дано подплаша и зверовете, които разкъсваха вътрешностите ми. Ау, каза акушерката, която дойде да провери какво пък чак толкова става, тоновете на бебето са паднали. В замъгленото ми от болка съзнание се заби думата операция. Събрах сили да изритам дежурния, опитал се да провери дали бебето не е променило позицията си, и да заявя, че не давам никой да ме пипа освен доктор Морозов, да го викат от вкъщи. Дочаках го в операционната, видях тревожните му очи секунди преди да заспя.

Бебето си го видях на следващия ден. Казаха ми после, че е било полузадушено. А аз съм изпаднала в анафилактичен шок. От упойката. Чух го много отдалеч между шамарите, с които ме връщаха обратно, викайки ме по име: „Да си знаеш, че си алергична към новокаин.“

На сутринта – сякаш прегазена от бързия влак - се срещнах с една красиво чернокосо момченце, чиято муцунка ми напомни за лицето на татко. Гладно мляскащо човече, което трябваше да кърмя. Не можех да говоря, само му шептях с продрано от интубирането гърло. Нямаше начин да се прокашлям, без да се сгърча от разпаряща болка в слабините.

Да си призная, още тогава се простих с идеята за второ дете – нямаше да издържа още едно такова раждане, осъзнавах го като унизително, рисковано, жестоко. И не зная кое точно ме накара да променя мнението си седем години по-късно, когато се оказа, че въпреки мерките за безопасен секс, отново съм бременна. Д-р Емилиян Морозов, който като един факир измъкна първото ми бебе с екстраперитониално секцио, си беше отишъл. А аз малко след първото раждане правих аборт по медицински показания – махнаха ми близнаци, преценявайки, че срязаната ми наскоро матка няма да може да ги износи. И тъй като тестът показа, че съм алергична не само към новокаин, а и към други видове анестезия, ме драха почти наживо.

Май че този страх от второ прекъсване на бременност ме накара да променя курса. Рекох си, че като ще минавам пак през ада, поне да има смисъл в лицето на още една рожбичка. Окуражи ме и д-р Динчо Георгиев, който следеше бременността ми. При това, поемайки риска да води нормално раждане. На второ дете, при положение, че първото е родено със секцио. На голямо бебе, което трябваше да мине през неизползван родов канал на майка на почти 37 години, т.е. направо престаряла и то първескиня. Алергична към едва ли не целия спектър от използваните в операционната анестезии.

Е, стана! В ръцете на д-р Георгиев – имах усещането, че буквално ме държи за ръка и ме води - преживях едно наистина щастливо, макар и съвсем не леко раждане. Прегърнах третия си най-любим мъж, съвсем забравила, че си мечтаех за момиченце. И ето го сега – бакалавър по психология, който ме пита дали е бил планиран...

Планирани или не, деца трябва да се раждат. При това щастливо. И написах всичко за своите две раждания като въведение към темата, повдигната от Мрежата за съвременна родилна грижа, която настоява да бъде осигурено щастливо раждане за всяка жена във всяка болница, а не само в частните клиники. Смятам, че е мисия осъществима не толкова с апаратура, с професионализъм, с физическа и психическа подготовка на бъдещите майки, а най-вече с участието на човещината, която не подлежи на регламентиране.

Както не подлежи и начинът, по който един човек мисли. Но въпреки това като че ли все по-настойчиво се правят подобни опити. На тази мисъл ме навежда уволнението на балетиста Сергей Полунин от Парижката опера. Не защото е провалил спектакъл, не защото е некадърен танцьор, не защото е татуирал тялото си, не защото се друса и пие, по собствените му признания, а защото е написал какво мисли за обратните и за дебелите. Дотук с шеметната кариера на един от най-добрите солисти в класическия балет. В чиято елитна дивизия той е, защото е талантлив, упорит и всеотдаен и за него не важат законите на гравитацията. Или нещо греша? И вече не е, позволявайки си да мисли и още повече - да пише по начин, който не се харесва. На кого? Няма ли опасност всяка една сфера от обществения живот да подравни участниците в него по мярата на някакви групи от хора, кичещи се с различността си като с орден за храброст. Който сами са си присъдили заради спечелването на измислени битки с измислени противници. И тези противници те провиждат у всеки, който не мисли и не живее по техните норми, а и има наглостта да заяви публично, че не ги толерира. Затова им отговарят реципрочно, но не с аргументи, а с удар под кръста. Бедни, бедни Полунин! Защо не остави да говори само тялото ти, да беше си останал с дребното хулиганство, което всички ти прощават, за разлика от лукса да мислиш различно от това, което повелява диктатурата на толерантността...

Бог да ни е на помощ! Още повече, че можем да се молим навсякъде и по всяко време с новата мобилна платформа Prey with the Network, не само призната, но и представена от папа Франциск. С мобилното приложение „Кликни, за да се помолиш“ можеш да го правиш заедно с него, с главата на Римокатолическата църква, каква чест. Знаех си аз, че това е човекът, дето ще свърши най-много работа от Светия престол във Ватикана. Най-малко като утвърди, че Бог е навсякъде и не е нужно да биеш чело в храма, за да чуе благодарността и молитвата ти. И като не настоява, че новите технологии са от Лукавия.

Здравка Евтимова също е моят човек не само защото разказът й „Кръв от къртица“ влезе в учебниците по литература за осми клас в САЩ. Не пропускам всеки неин следващ разказ в един сайт, даже да си призная, влизам в него само заради двама автори, единият от които е Здравка. В простичките наглед, но дълбоки като кратерите от паднали метеорити нейни истории има по една жена, у която съзирам нещичко от писателката – тя като че ли нарочно се опитва да остане незабелязана, неразличима, направо скучна. Веднъж на представяне на книга в една книжарница на свободното място до мен седна слабичка жена, стутка се със събрани в скута сухи ръце и заби поглед в тях. Мина време преди да разпозная в нейно лице писателката. Заговорих я, признавайки колко я харесвам, а тя сякаш, спъвайки се в думите, ме попита дали в EVA плащаме добре за разкази. Не, отвърнах, литературни произведения не публикуваме по принцип. Пък и нашите герои са съвсем различни от нейните неуклюжи (извинявам се за русизма, но не намирам подходящо съответствие в българския език) едни такива хорица, често облечени с дрехи втора употреба, малки... Само докато не бъдат поставени в ситуация, в която да се изправят. И да се превърнат в титанични носители на достойнство и чест, тържествуващи над раболепието и мерзостта. „Не е редно една кокоша курешка да командва човек, дето освен мускул, има и кола Мерцедес S класа. Но пък ѝ стана приятно, че курешката накара Вовата да се изпружи като мертек на улицата, направо на снега.“ Ей това е Здравка, цитатът е от последния й разказ „Месечинке: разказ с продължение“.

„Струва ми се, Зорбас, но може и да греша, че има три вида хора: тези, които си поставят за цел да изживеят, както казват те, живота си: да хапнат, да пийнат, да полюбят, да забогатеят, да се прославят… След това идат тези, чиято цел не е собственият им живот, а животът на всички хора; те съзнават, че всички хора представляват едно цяло и се стремят да просветят, да обичат, да направят колкото се може повече добро на хората. И накрая идат онези, които си поставят за цел да изживеят живота на цялата вселена — всички, хора, животни, растения, звезди, сме едно цяло, едно и също вещество, което води една и съща страшна борба. Каква борба? Да превърне материята в дух.“

Не може да не сте се сетили откъде е този цитат, свързан с моето усещане за философията на Здравка Евтимова. Но да посегна към Никос Казандзакис ме подсети и постът на Христо Куфов, синът на Георги Куфов, с който той отбеляза 15 години от кончината на баща си. Иска ми се да споделя и част от него, ето: „Позволявам си да твърдя, че Казандзакис не може да бъде преведен по-добре. Условието за това е да имаш гръцка кръв, да владееш еднакво добре и двата езика, да познаваш еднакво добре и гръцката, и българската душевност, и да обичаш еднакво силно и двата народа. Баща ми беше влюбен в българския език, в неговите огромни, по неговите думи, неподозирани изразни средства, и аз се възхищавах непосредствено на таланта му да пресътворява невероятно трудното казандзаковско слово. Беше най-свободният човек, когото познавам. Държавна сигурност се опитваше да го вербува, предлагаха му огромна заплата, привилегии и какво ли не. Каза им едно голямо ОХI. Разбира се, платихме си за това.

Ако има рай за преводачи, баща ми със сигурност е там, както винаги, в центъра на нежна компания, и води спорове с Господа за Вавилонската кула, лошите преводи и разбъркването на езиците. Пиша, за да възкреся спомена за него, защото, както казва Казандзакис, друго възкресение няма.“