Прилича донякъде на въпрос от „Стани богат“, но – знаете ли къде се ражда първата творба на съвременното българско изкуство? Верният отговор е – на река Велека, през 1983 година, когато младият варненски художник Веселин Димов опъва над реката до село Кости мрежа от въжета, която държи на повърхността цветни парчета дърво. Водата разклаща мрежата и така започва краткият си живот лендарт творбата „Воден змей“.

Този змейски важен факт извадихме от книгата “Въведение в българското съвременно изкуство (1982–2015)" на изкуствоведката Весела Ножарова, издадена от „Жанет 45“. Книгата е двуезична, текстовете са преведени и на английски. Тя израства върху поредицата лекции, изнесени от Весела Ножарова в Пловдив и София в рамките на образователната платформа на фондация „Отворени изкуства“ и галерия SARIEV Contemporary, зад която стои енергията на Веселина Сариева.

Книгата е написана на достъпен език. Може да я използвате и като справочник кой кой е в новото българско изкуство – в нея са най-важните художници, институции и галерии. Но тя има и чисто човешка стойност като опис на възхода и паденията, на възторга и отчаянието, през които минават хората на изкуството. Обаче изкуството – то винаги оживява, дори съвременното и българското.

Откъс от книгата “Въведение в българското съвременно изкуство (1982–2015)", ИК "Жанет 45"

Конвенционално vs. неконвенционално

Връщайки се назад към първите стъпки на съвременното изкуство у нас, трябва да си представим България и нейната художествена сцена в годините на късния социализъм.
За да разберем какво означава „неконвенционално“ изкуство, е нужно да се познава „конвенцията“.
В продължение на почти 40 години България е затворена, тоталитарна държава. Още с утвърждаването на комунистическия режим през 1947 г. в художествения живот е въведен централизиран ред, изцяло заимстван от тоталитарната съветска система. В края на 70-те години този ред е вече напълно улегнал и не подлежи на съмнение. С всичките си сложни механизми и детайли, той представлява една добре смазана машина. Както цялото общество, така и художниците живеят във вакуумиран свят, с труден достъп до информация за случващото се навън, но в същото време животът им е привилегирован и сигурен. „Тъпото на нашата система беше, че имаше относителна свобода (например толерирането на „абстракцията“ – неслучайно е в кавички) и можеш да направиш почти всичко, стига да не е насочено директно срещу системата (...) И така се случи, че липсата на натиск, такъв, какъвто е имало в Съветския съюз и други социалистически държави, роди и липсата на нашенски ъндърграунд“, разказва Недко Солаков в интервю с изкуствоведката Мария Василева. В същото време в страната не съществува реален художествен пазар. Партията държава е единственият меценат. Съзнавайки важната идеологическа роля на изкуството, комунистическият режим умело комбинира контрола и рестрикцията с щедро финансирана културна политика. Художническото битие е стройно организирано в наситен календар от ОХИ-та (Общи художествени изложби), а в структурата на СБХ (Съюза на българските художници) мястото на всеки е точно и ясно определено. Животът на всеки художник преминава през няколко биографични точки. Образование в Академията, членство в АМХ (Ателието на младия художник), редовно членство в Съюза, заемане на различни постове в рамките на организацията и т.н. Да бъдеш професионален художник, част от организирания художествен живот, носи много предимства от различно естество. От регламентиран достъп до западни качествени и евтини материали за работа – до щедри контрактации и откупки. На битово ниво това са възможности за получаване на жилище и ателие, организирана почивка за семействата на художниците в някоя от почивните станции на Съюза и още много други дребни и не толкова дребни удобства. Художниците, като част от така наречената художествено-творческа интелигенция, имат статут на своеобразен елит в обществото. В този спокоен, материално задоволен и напълно пред видим свят няма място за рисковани движения, защото на практика извън тази система професионалният художник не би могъл да съществува.