Преди осемнайсет години Хубен Черкелов пристига в Ню Йорк със сто и петдесет долара, няколко картини, навити на руло, и телефонни номера на познати от своя изложба през 1996 г. в Голямата ябълка. Няма мобилен телефон. Ползва уличните и приготвяйки си монети от 25 цента за тях, започва да разглежда монетите, а след това и да ги рисува. И така образите от банкноти, монети, чекове и облигации се превръщат в основа на неговата живопис. Художникът, чието име нашумя през 90-те години покрай артистичния кръг на сърдитите млади около галерията XXL в София, беше у нас, за да открие две свои изложби: „Имане“ – в Музея на съвременното изкуство „Софийски арсенал“ и „120 лица“ – в Националния археологически музей.

Негови произведения са представяни в Музея на изкуствата в Бронкс в Ню Йорк, в музея Мери Брогън във Флорида, на 54-ото Венецианско биенале. Излага и в Азия и Европа. Споделя, че вдъхновение за изложбата „120 лица“, която е показвана миналата година в Ню Йорк, е Анди Уорхол с неговите серийни портрети.

Спомена Анди Уорхол. Доколко си повлиян от него?

Това е човекът, от когото съм научил най-много. В Художествената академия ни учеха, че изкуството трябва да е самоцелно. Аз много харесвам дневниците на Анди Уорхол – една дебела книга, в която е описана житейската му философия за това как наистина да комуникираш дарбата си като художник с публиката. Много е важно. И на много малко места някой може да те научи. Смисълът е да правиш идеите си по-достъпни. Което е въпрос и на талант, и на работа. Последната му фабрика между другото е на около 10 улици от ателието ми и понеже Ню Йорк е голям град, това е близост. Чиста случайност. Не съм го търсил.

Кой от съвременните художници ти импонира? Купуваш ли си картини?

Деймиън Хърст, защото той като Анди Уорхол умее да поддържа разговора за себе си. Има хубави неща и е разбираем и достъпен като художник. Ако трябва да избера от българските, би бил някой от XXL – моите приятели. Харесвам Иван Кюранов, Свилен Стефанов. А картини не си купувам. На мен ми подаряват.

розоберачка от банкнота 50 лева от 1951 г.

Обичам сутрин да ходя в хипстърски кафенета в Уилямсбърг, Бруклин и да слушам разговорите. Пълно е с безделници. Говорят за някакви супермаргинални слаби филми от 80-те години, сериали, игри – тип викторини от 60-те и 70-те години. Още от сутринта има пияни и напушени. И това е попкултура, ама стара, овехтяла. И са хора, с които нямам нищо общо в реалния живот, но ми е интересно да ги слушам. Зареждам се, ходейки по галерии и по музеи. Обичам да гледам изкуство от други епохи, да чета художествена литература. Примерно много харесвам Мишел Уелбек, колкото и да е мизантроп. У всеки има цинизъм, но когато чета Уелбек, си казвам – добре, той е прав, абсолютно го разбирам, но като художник искам да направя точно обратното на това, за което той пише.

Има ли звезди сред клиентите ти?

За разлика от българските ми колеги, аз не споменавам имена. Дискретността е важен момент в нашата работа. Въпрос на професионална етика. Аз култивирам отношения с клиентите си и имам постоянни клиенти от 15 години насам.

Какви са приятелските ти кръгове?

В последно време в тях има повече колекционери. Художници също, но не е като в България, защото не разполагам с толкова свободно време. Освен картините, които рисувам, и срещите с клиенти, трябва да правя по две изложби годишно в Щатите, за да има някакъв ритъм. Тази година ще бъдат в галерии в Ню Йорк и Бостън. Когато съм в Ню Йорк, наистина работя. Уикендите ходим наляво-надясно, по вили. Или си организираме ваканции за по-дълго време, например на Карибите.