Кое беше най-необикновеното ти преживяване около филма?

Връхната точка на моите снимки беше сцена в истински садо-мазо клуб в Лайпциг. Имаше кастинг за хора с такъв профил, които ходят на такива места, без абсолютно никакви притеснения. Те си имат конкретни параметри на общуване, кодове. Имаше такива, които живееха в тройки. Не мога да ти опиша какви хора се появиха – с какви бойни снаряжения, съоръжения, камшици, дрехи, латекси! Техни, лични, не под наем! Това беше суперстраховито за мен, и любопитно също. Бях силно провокирана, направо извадена от равновесие. Аз по принцип съм много... „задръстена“, когато става въпрос за такива неща. А понеже моята героиня има фетиш към определени усещания, имах един снимачен ден в истински садо-мазо клуб, където си имаше истински посетители. То е като някакъв вид театрално представление – има костюми, светлини, роли. Аз трябваше да извършвам определени неща с истински човек, който идва там, за да преживее точно това. Неговата партньорка обаче не ми позволи. Каза, че не съм в правилната позиция, нито съм в правилните дрехи и че тя просто не е съгласна аз да правя това с него.

Как се чувстваше в този клуб?

Един от нашите основни персонажи се казва Хана – била е мъж, вече е жена. Тя също е секс терапевт. Тя беше моят съветник в този клуб, показваше ми как трябва да се държа. В началото адски ме беше страх. Тези хора бяха така да се каже професионалисти, правеха нещата със стопроцентово участие, нали разбираш, а аз – някаква актриса там, която се опитва... В крайна сметка сцената във филма е доста по-стилизирана, по някакъв начин поетична дори... Никога няма да я забравя. Не съм се разкрепостила дотам, че да променя някои практики (смях). Но все пак преодолях едно табу, а това не е малко.

Ти самата някога имала ли си проблеми с докосването, с интимността?

Сблъсквала съм се с непоносимост към чуждо тяло, със страх също. Докосването е много лична работа и около филма аз започнах да изследвам собствените си граници. Първият ми сблъсък със задръжките ми беше именно във въпросния садо-мазо клуб, обградена от всички тези тела, с всичките им миризми и несъвършенства. Трябваше да преглътна страха и първоначалното си смущение от това непознати да ме докосват или да дишат толкова близо до мен. Имаше хора, които, ако ги видя на улицата, сигурно биха ме отблъснали на чисто сетивно ниво. Сигурно дори бих изпитала ужас да бъдем толкова близо. Докато снимахме сцената в садо-мазо клуба, разбрах, че съм имала много предразсъдъци, без да ги осъзнавам. Тогава осъзнах, че в работата си мога да направя почти всичко свързано с интимността и човешката близост, независимо колко смущаващо, отблъскващо или предизвикващо е. В реалния живот, разбира се, ми е по-трудно, а и може би не е нужно. Убедих се в едно – докосването лекува, докато думите много по-лесно могат да ни наранят.

Чувствах се... безстрашна. Обадиха ми се, че сме селектирани за наградите, в нощта на 10 срещу 11 януари – точно 4 години след като майка ми почина, в същия часови пояс дори. Няма случайни неща. Знам, че тя ми помогна това да се случи. Затова много исках да нося нейни бижута в Берлин и почти всичките ми колиета, обици бяха нейни – бижута на по 30 години, които тя е носила, когато е била горе-долу на моята възраст. Те също ми даваха сила и смелост, чувствах се неуязвима с тях. Но никой не очакваше, че ще получим и двете награди. На практика на нас две различни журита ни връчиха награди, а това е много важно.

И да споменем, че в журито, което връчва „Златна мечка“, тази година бяха първо Том Тиквер (най-интересният от съвременните немски режисьори, създал най-скъпия немски филм въобще – „Парфюмът“ по романа на Патрик Зюскинд с Дъстин Хофман и Алън Рикман), гениалният композитор и пианист Рюичи Сакамото, продуцентката на миналогодишния носител на Оскар „Лунна светлина“...

Журито ни беше брутално. Запознах се с Рюичи Сакамото в един от моментите си на безстрашие на галавечерята. Тогава изведнъж се почувствах така, все едно винаги съм общувала с такива хора и съм се разхождала по червени килими. Минах покрай Сакамото, поздравих го, казах му колко се възхищавам от работата му. Запознах се и с актрисата Мари Балмер, която играе великолепно ролята на Роми Шнайдер във филма „Три дни в Киберон“. Има невероятна прилика с истинската Роми Шнайдер и успява да предаде есенцията на личността й, което е много трудно.