Обича едната, в другата е влюбен

Героят в новия роман на Васил Панайотов „Другата” разсъждава пространно над разликата между любов и обич. Накрая обичта надделява

Адриана Попова 28 април 2018

Снимка: Светослав Караджов

Със сигурност романът „Другата” на Васил Панайотов (издателство „Сиела”) има неочакван финал, не казвам логичен. Помислете колко книги напоследък са ви изненадали с финала си, дори трилъри, в които по правило убиецът би трябвало да е неизвестен до последното изречение, най-много до предпоследното. 

Изненадващ е краят на любовната история, която започва по възможно най-баналния начин – в офиса. Стефан се влюбва в колежката си по стая – високата и смугла Емилия. Проблемът е другата жена, която работи в стаята – съпругата му Магда. Тя е русата. И ето я тази вечна мъжка дилема – между русите и черните, между своето и чуждото, което винаги изглежда дяволски привлекателно. Стефан е умен, но неиницативен мъж, който обича да спи на работното си място, а когато не спи - да разсъждава. На тема брак, дете, изневяра, жени, мъже, щастие, несподелена любов, лъжа, ревност. Особено дълго и на няколко пъти Стефан разсъждава за любовта и обичта, така че сега насън да ме бутнете, мога да ви изрецитирам разликите между двете. „Да обичаш някого е като да мразиш себе си – склонен си да правиш неща, които не са добри за теб и ти вредят. Ако любовта е най-вече материя, обичта е предимно дух. Едното е докосване на полови органи, другото е докосване на съзнания. Любовта иска всичко за себе си, тя иска да взема. А обичта иска да дава. Да се раздава. Да се принася в жертва. Любовта е да ти се живее заради някого, обичта е да си даваш живота за него”. Ако поддържах профила си във фейсбук, вероятно щях да постна този цитат и да го обградя с всевъзможни сърчица, букетчета и весели кученца (кученцата са винаги подходящи). В разсъжденията на Стефан има истина, но някак лексиконна и понеже в романа те заемат значителна част, лично на мен ми натежават. Бих искала не те, а диалозите в стакато на героите, в които Васил Панайотов е истински добър, да имат надмощие. Да има повече случване, което да уравновеси умозрителността. Което става за списание, невинаги е добро за роман.

Васил Панайотов не вярва на критика и смята, че в литературата сюжетът не е важен. В интервю за EVA след излизането на предишния му роман „Убиец” той казва, че не се съобразява с хората. Абе не му пука. Мисля, че това може да го каже само много чувствителен човек. В книгата ”Публични врагове” (в съавторство с Бернар-Анри Леви, по същество литературен диалог между двамата) Мишел Уелбек признава, че зад маската на циник винаги е криел желанието да бъде харесван от хората. Намирам Уелбек за един от най-чувствителните писатели през последните години. Намирам Васил Панайотов за чувствителен човек и писател също (Уелбек&Леви особено силно роптаят срещу наслагването на личния им живот върху творчеството им, но май винаги става така, нали?). Според мен най-циничните хора всъщност са продавачите на щастие и трубадурите на самодостатъчността.

„Малкото време, в което суровата човешка съдба може да забрави за себе си – целувка, оргазъм, сън, става със затворени очи. За всяка фантазия, както за всеки фокус, трябва тъмнина, за да бъде невидимо вълшебството. В мига, в който я зърне някой, всяка магия се разваля”, пише в „Другата” Васил Панайотов. Ще чакам повече от тъмнината в следващия му роман.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР