Една от любимите й снимки е тази с клоунския нос. Често си слага такъв - червена, куха, пластмасова сферичка. А под нея усмивката - широка, лакома, истинска. Ето я - Леа Клоунесата. "Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната - какво пък! Може би наистина съм щастлива...", казва Леа, надянала на лицето си своята маска - тази на вечното щастие.

Истинското име на Леа (леа наистина означава лъвица) е Лилия. Баща й е художник, с изявени леви убеждения. През 1925 г. той участва в атентата в църквата "Света Неделя", след което, за да избегне арестите, заедно с цялото си семейство (Леа е само на две години, а сестра й Христина - на няколко месеца) се преселват в Истанбул с идеята да избягат във Франция. До Франция обаче така и не стигат, остават в Истанбул. Леа учи там в Роберт колеж и пее в хора на Българската екзархия. Получава много добро образование, занимава се с музика, театър, рисуване. Животът им в квартала "Таксим" в Истанбул е много мизерен и тежък. Нямат пари нито за дрехи, нито за храна, нито за отопление, но по-късно Леа ще признае, че дори в тези трудни години винаги е знаела, че един ден ще обикаля света със скъпи куфари в скъпи коли. Тя не обича да гледа назад, спомените за бедното й детство винаги я потискат.
Когато се връщат от Истанбул, Леа се премества в София. Тя е на 17, когато се явява на конкурс за солистка на джаз-оркестъра "Славянска беседа" на Леон Алфаса.

Пее ужасно фалшиво на това прослушване, но саксофонистът Алфаса вижда, че пред него стои един необработен диамант. И не само я взима в оркестъра си, но и се влюбва в нея. Връзката им е кратка, но дори след като приключва, двамата продължават да работят заедно в джаз-оркестъра "Овчаров", където Алфаса също свири. В този оркестър Леа среща Божидар Сакеларов и двамата живеят заедно почти две години. По това време съжителството без брак е прецедент и за Леа се носят какви ли не слухове. Когато след промените в България през 1989 г. досиетата са разсекретени, Еди Казасян с удивление открива, че някой е следял всяка крачка на Леа, описали са всичко - мъжете й, песните й, двата й аборта, изкарвайки я едва ли не евтина проститутка. Леа и Божидар, заедно с още няколко музиканти, основават нов състав - "Оптимистите". С "Оптимистите" Леа пее из нощните заведения, ресторантите и вариететата до края на войната, а след това за певицата настъпва черен период.

Една сутрин милиция я взима от сестра й - без обяснения, без нищо. Дори не й казват къде я водят. Позволяват й само набързо да си събере нещата в един куфар. После я откарват в трудово-възпитателния лагер в Ножарево край Ловеч. Прекарва там три месеца - не само защото пее на английски, но и защото в София се носи слух, че е с хомосексуални наклонности. Близките й твърдят, че именно тези три месеца са разбили здравето й - Леа цял живот след това страда от сърце и високо кръвно. След това й предлагат почтена работа - продавачка в бакалия. Продавачка?! Друг път, отсича Леа и с този отказ сама си подписва присъдата. Следват петнайсет години на откази, анулиране на концерти, турнета, договори, записи, участия. Гонят я дори от цирковете и ресторантите. 15 години борба на дребно. Леа и "Оптимистите" ходят на "черни" турнета - свирят на градски панаири, на селски събори. Парите си делят по равно. Мизерията отново е страшна, но Леа пръска щедро и малкото си пари. Никога не си купува "насъщни" вещи, а по-скоро напълно ненужни неща - "американски звезден прах" (пудра) или дори палто от лисича кожа. Но както с лекота ги купува, така и с лека ръка се разделя с тях. В един труден за оркестъра момент не се поколебава дори за секунда да си продаде любимото палто от лисици.
Една сутрин през 1956 година Леа бърза за зала "България", където все още пее в традиционните неделни джазови матинета. Облечена е в ален костюм, който майка й ушива от едно знаме - почти като Скарлет О'Хара. Портиерът затръшва вратата под носа й - забранено му е да я пуска вече. Леа загубва съзнание и се събужда в болницата. Разбира, че е получила инфаркт. Цяла София обаче осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Цяла София и най-вече Еди Казасян.

Еди вече задочно е влюбен в Леа от доста време. Още когато е 11-годишен, родителите му го водят в някакъв пловдивски бар. Светлините изгасват, завесата бавно се вдига под звуците на "Настроение" на Глен Милър. Появява се Леа - дългокрака, ослепителна, черноока, с бели като сняг зъби - създадени само за усмивка. Запява с матов, кадифен, дрезгав глас. Еди се влюбва моментално и не спи цяла нощ от вълнение. До истинската им среща обаче остават цели десет години.
Един пролетен ден Еди, който вече е на 21 години, се отправя към сладкарница "Савоя". Настроението му е мрачно - баща му го е зарекъл да става юрист - професия, която хич не пасва на артистичната му душа, понеже Еди тайничко си изкарва джобни пари, свирейки по забави. По пътя към "Савоя", Еди среща стара своя приятелка, студентка по английска филология. Хваната под ръка с нея, върви не друга, а самата Леа. Запознават се. Леа веднага предлага да пийнат по нещо. Не-е, Еди не пие. Той никога няма да бъде добра компания на Леа в тази й страст. Тогава Леа заявява, че има два билета за кино - за "Аз пея в дъжда" с Джин Кели. Той се съгласява, но в последния момент преди прожекцията обявяват, че вместо "Аз пея в дъжда", ще бъде прожектиран "Как се каляваше стоманата". Всички си тръгват, естествено. Без Леа и Еди. Те остават сами в салона и така "каляват стоманата", по думи на Еди, че след това не се разделят в продължение на цели трийсет години. Еди е неин съпруг, компаньон, превозвач, приятел, композитор и покорен слуга. Тя е богинята, той - нейният верен фавн. Срещата променя живота и на двамата. Във всеки случаи Еди не става юрист. Леа го помита така, както Везувий помита Помпей.



Веднъж, след година и половина греховно съвместно съжителство, по време на репетиция в бар "България", Леа заявява пред всички: "Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем". Еди е в нокаут. Не знае какво да прави, в крайна сметка е само на 26 (Леа е със седем години по-голяма от него). Но слага подписа си и този подпис решава съдбата му. "Избрах вечното приключение - Леа!". Еди е много стеснителен и затова се радва, че всичко се е разминало тихо и Леа не е съобщила на всички за брака им. Само че се лъже жестоко. Още вечерта, на сцената в бара, Леа обявява пред публиката, че двамата с Еди са се оженили. На него му идва да потъне в земята, но вместо това се скрива в гримьорната. Публиката скандира: "Еди! Еди!". Той излиза много, много по-късно, чак когато вече всички са решили, че няма да се появи.

Леа и Еди живеят като в приказка. Непрекъснато са обградени от много хора - Леа забавлява цялата бохема на стара София. Всеки ден обядват в Руския клуб. Управителят предварително се обажда на Леа по телефона, за да й прочете менюто. Пътуват непрекъснато - домът им е един куфар и всяка хотелска стая.
През 1957 г. Леа и Еди заминават за първото си задгранично турне - в Румъния. До края на живота си Леа нарича Румъния "моето Елдорадо", защото след това турне й се отключват вратите за чужбина. След Румъния отпътува за Полша, но без Еди. До този момент двамата не са се разделяли и Леа се чувства ужасно. Плаче на изпращането, а после го засипва с писма и картички. Пише му ежедневно, дори по няколко пъти на ден. Не може да диша без него. Турнето е изключително успешно, но когато Леа се прибира у дома, отново започват да й затръшват вратите. Ако случайно я допуснат до някакво участие, не й пишат името на плаката, а я включват в графата "и други". Истинският срив настъпва, когато Леа получава покана за продължителни участия в Прага. Двамата с Еди са на върха на щастието.
Пристигат в Прага, наемат хотел и Леа се обажда на продуцента, който ги е поканил. Вечерят в малък, скъп ресторант, а българите имат само пари за бензин. Леа обаче държи те да платят сметката. Тя винаги е казвала, че артистът трябва да излъчва блясък пред продуцента, дори да няма пукнат грош, дори да трябва да вземе пари назаем. Системата й действа, защото чешкият импресарио им предлага невероятно висок хонорар. Само че в деня преди първите репетиции собствениците на вариетето, в което Леа, Еди и оркестърът им трябва да свирят, получават писмо от София, което нарежда да не допускат българите на сцената си. И изведнъж Еди и Леа остават на улицата - без договор, без пари, без подслон. Сядат в една евтина кръчма и се наливат с бира, за да удавят мъката си. На съседната маса седи младо чешко семейство. Заговарят ги и само след десет минути чехите донасят на Леа и Еди пари, с които да се приберат в България. Двамата дълго няма да забравят това унижение.

Леа е принудена да бяга от България - тук просто не я допускат до истински голяма сцена. Но тя знае, че един ден и това ще стане - късно, но ще стане. "По-добре късно, отколкото рано" - тя обича да повтаря този свой горчив девиз, превърнал се в девиза на живота й. Леа се разгръща в пълния си блясък едва след 37-ата си година, и то в чужбина. В България ще я признаят доста по-късно, когато тя вече ще е възрастна, напълняла, с нестабилно здраве и когато вече ще е късно да гради свой собствен, истински репертоар. Защото над Леа тегне проклятието на вечното "а'ла". Тя е или а'ла Катерина Валенте, или а'ла Жозефина Бекер. В България е принудена да пее глупави песнички с глупави текстове като "Ела в Тринидад", "Дикстън Черния пират", "Чатануга ЧуЧу". Никой сериозен текстописец в годините, когато Леа е начинаещ изпълнител, не се наема да пише текстове за естрадни песни. Естрадата е аут, музика "втора ръка" - недолюбвана, непоощрявана. И ако Леа не бе заминала за чужбина, до края може би щеше да остане в ресторантите и баровете и да пее музиката на деня ("up to date", както тя се изразява, т.е. с днешна дата). Леа е обречена да удовлетворява суетата на хората да слушат най-новото, мимолетното, онова, което точно сега е на гребена на вълната, а утре - какво пък! - може би ще е вече на дъното. Леа пее така и живее така - ден за ден. Суинг, буги, румба, шансони, частушки... "Джони Лекето", "Чико от Порто Рико". Повечето хора и до днес я асоциират с тези песни и малцина знаят колко красиво е пяла тя и "Дилмано, дилберо", и как поразително е изпълнявала испанско фламенко, и как великолепно е владеела целия репертоар на Ела Фицджералд. Истински големите й български песни "Би трябвало да имам два живота", "Шушу Мушу" и "Спри до мен" идват доста по-късно при нея - Леа Клоунесата.
След 1962 г. Леа и Еди пътуват по цял свят - Виена, Югославия, а после и Германия. В Берлин ги посрещат като звезди. Леа всеки ден дава интервюта или я снимат за вестници, списания, за телевизията. Има на собствено разположение фризьор, гримьор, моден консултант и цял Берлин е облепен с нейни плакати. Всяка вечер ги гледат близо 4000 души във "Фридрихщадт Палас"! Берлин просто пощурява по Леа и нейния оркестър, а филмовата студия "Дефа" снимат филм за нея - "Леа от юг". Получават много добри хонорари и, следвайки максимата на Леа, че в шоубизнеса артистът трябва да се държи като истинска звезда, моментално си купуват нов "Мерцедес 28 CL". Точно с този мерцедес ги забелязва и известният импресарио от Западна Германия Лоренц Райх. Той е впечатлен: "Всички ли български артисти карат такива коли?", пита ги той. "Не, само ние", отговаря Леа и двамата моментално получават най-невероятното предложение в кариерата си до този момент - ексклузивен договор, който ги обвързва да работят цели пет години на Запад. Това е изключително предложение за времето си и следващите пет години Леа и Еди пътуват и работят като луди. Днес са в Цюрих, утре - в Амстердам, после в Мюнхен, в Стокхолм. Обикалят цяла Европа.

()

По време на това много дълго турне се случва нещо, за което Еди винаги ще се чувства виновен. Леа получава изключително перспективно предложение от американски импресарио, но предложението предвижда тя да остане една-две години в Мюнхен, само че... сама, без Еди. А тя не се колебае нито секунда: "Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него". Години по-късно Еди ще й признае за своите угризения: "Жертвах най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър". Леа само се усмихва: "Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно".
1966 е една от най-успешните години в кариерата им и в същото време годината, когато се появяват умората, досадата, носталгията. Имат всичко - успехи, слава, пари, записани плочи, коли, дрехи, но скитническият живот започва да им омръзва, и на двамата им липсва домът. Преди да се върнат в България обаче, осъществяват една стара своя мечта - заминават за Америка. Пеят в хотел "Дюн" в Лас Вегас и, разбира се, не пропускат да посетят Порто Рико. "От толкова години ме чакаш, Чико...", смее се Леа. Там празнуват и рождения ден на Еди - 12 декември. Същата вечер Леа играе в казиното, залага на числото 12 и печели. С парите подарява на Еди масивна златна верижка за часовник. Тя е щедра, винаги е била такава. Пилее парите си - за ресторанти, за покупки, плаща всички сметки, подарява дрехите и обувките си. Не смята и пресмята нищо. "Не разбирам от финанси, питайте арменеца" - това й е любима реплика.
Получават предложение да останат още година в Америка, но Леа не може да издържи и миг повече без кучето си Рики и без България.

Кръвното й налягане през ден се вдига до 220-240. Отказват всички предложения и на 2 май 1967 година се връщат в родината след петгодишно отсъствие. "Това бяха години на борба, униние и много слава. Това бяха първите, най-хубавите десет години от нашия съвместен живот. Когато се върнахме в София в онзи ден, бяхме много щастливи", пише в спомените си за Леа Еди Казасян.
В родината ги посрещат със слухове - "Имат собствен самолет", "Имат собствен кораб", "Спечели ли са толкова, че могат да купят Златни пясъци". Организират голям концерт, билетите за който се разграбват за броени дни. И точно преди концерта - първия пред родна публика - Леа изгубва гласа си. От страх или от изключително вълнение - така и не разбират. Еди наема медицинска сестра да се грижи за нея, да я лекува. Правят й всевъзможни инжекции, инхалации... Нищо. Леа е без глас. И въпреки това излиза на сцената и застава лице в лице със своята публика.
Свидетели на този незабравим концерт признават, че в него е имало нещо омагьосващо, хипнотизиращо, дори мистично. Леа излязла и пяла без глас - с шепот, с ръмжене, с речитатив. И била пленителна, незабравима. Разказала безброй вицове за себе си, забелязала всичките си стари приятели в салона, подхвърляла им реплики. После дала голям коктейл в Руския клуб.
"След толкова години труд, имаме къща, а нямаме дом" - е тъжната констатация на Леа и тя се захваща да поправи тази несправедливост, още повече, че от последното си турне те се връщат с два ТИР-а покупки за дома и различни сувенири. На 13 август 1971 г. Леа отпразнува шумно рождения си ден в новия им дом. Вече са звезди и в България, имат си дом... Би трябвало всичко да им е наред. Само че точно тогава Еди Казасян се влюбва в друга жена. Може би защото е още твърде млад, когато се срещат, може би защото Леа винаги до този момент е била "първа цигулка" в тандема им (по собствените думи на Еди) , а може би просто защото Еди винаги е обичал жените... Това е тежък удар за Леа, защото неговата изневяра не е просто изневяра. Той има дете от другата жена, за което Леа дълго време дори не подозира, макар да знае, че той се среща с друга. Самият Еди също се измъчва, защото буквално живее на две места, а това положение става особено тежко по празници.
Леа заминава сама на кратко турне в Канада. Без Еди и без Рики.

Никога не е била толкова сама. Тя знае за увлеченията на мъжа си и винаги му е прощавала тези "малки неща" като казва, че те не могат да нарушат тяхното единство. Само че малко след като се връща от Канада, през април 1976 г. Леа получава тежък инсулт, който парализира цялата й лява страна. Еди се чувства ужасно виновен, но Леа отново го успокоява: "Не се обвинявай, арменец, получих инсулта заради Рики, не заради теб" (любимото куче на Леа умира малко преди това). Оперират я в Париж, но лявата й ръка остава изцяло парализирана. Тогава Леа разбира жестоката истина: животът за нея е безсмислен, ако не пее. Тананика си старите песни, опитва се да си обуе старите обувки на висок ток, прави планове за нови концерти, турнета... Еди й помага сляпо, без да вярва, че усилията му имат някакъв смисъл. Той разбира, че ако тя се раздели със сцената, ще се раздели с живота и затова й организира концерт - в огромния ресторант "София". Красив старинен стол на сцената, масичка, лампа, килим... Леа пее седнала! Онази Леа, която някога не спираше да се движи, да танцува, да забавлява, сега трябва да пее седнала! Залата е пълна с нейни приятели, с много цветя и с много сълзи. "Когато пееш, си безсмъртна", й казва Еди след концерта. "По-добре жива, отколкото безсмъртна", хапливо отговаря Леа. В нея има още живот. Още малко - за едно последно турне.



Заминават за Хелзинки. Купуват на Леа великолепен стол от антикварен магазин. Тя пее, седнала на този стол, преметнала красив шал на обездвижената си ръка, с грим, перука, бижута... и това се превръща в нейния последен "номер" - неизменно поръчван, винаги искан и скъпо заплащан от публиката - лъвицата, хваната в капан.
"Часът е седем. С кого беше?", пита Леа Еди, когато той не се прибира цяла нощ. "С жена", отговаря Еди ядосано. Отговорът я сварва неподготвена и тя се разкрещява: "Не си бил с жена! Не си бил с жена!". После избухва в смях, Еди - също. Тя обаче го наказва - принуждава го да я изведе на утринна разходка, защото знае колко му се спи.
След толкова години съвместен живот двамата са като скачени съдове. Когато на нея й се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята лява ръка. Просто той е станал част от нея и тя - част от него. Въпреки всичко. "Ще бъда с теб до последния си дъх", й казва една вечер Еди, когато вижда, че тя е на ръба на отчаянието. Разбира, че нищо друго не може да й каже.
През 1980 г. радио "София" за пръв път (!!!) пуска в ефира си песен на Леа Иванова, а в края на същата година тя записва втората си в България (и последна) дългосвиреща плоча. Вече е на 57 години. И въпреки здравословното си състояние продължава да пътува из страната. Без да капризничи, без да се оплаква от нищо.

През 1985 г. лекарите й откриват рак и й назначават лъчетерапия. "Ще се оправя", казва Леа. На контролния преглед, няколко месеца по-късно, лекарят е категоричен - от болестта няма и следа. Леа и Еди са на седмото небе. Изнасят концерт в Карлово. "Днес имам голямо основание да ви изпея песента на Еди "Би трябвало да имам два живота". Защото ги имам". Само месец по-късно обаче, на следващия контролен преглед, лекарят съобщава на Еди, че е открил рецидив, който бързо се развива и че вече няма смисъл от каквато и да било терапия. Въпрос на месеци е. Тежки месеци, през които тя отслабва, топи се и...мечтае. Лъже себе си, лъже другите, строи въздушни кули. Както винаги безстрашна, ненаситна...Още утре тръгват на път двамата - за Хелзинки, за Америка, за където и да е. Далеч, далеч, далеч.

Леа Иванова издъхва на 27 май 1986 г. в "Пирогов", докато показва на лекарския екип видеофилм, посветен на нея. Това е последният й спектакъл. Най-тъжният.
А Леа никога не е имала тъжни спектакли. Нейните винаги са били пищни, смешни, танцуващи. Тя, като една истинска клоунеса, не може да си позволи да бъде тъжна. "На сцената и пред любимия трябва да имаш поне 13 лица", обичала да казва Леа. И веднъж сложила маската на щастието, тя никога не я свали.