Паскал Мерсие и неговият „Нощен влак за Лисабон“. Млада жена спряла на мост миг преди да потъне в мътните води на реката под него. Дъжд. Случаен сблъсък с непознат мъж. Тя промълвява „Португеш“. Фатална дума. С една мъчително-вибрираща сладост на изказа, която се залепя върху устните като непреодолим копнеж през цялото време на разказа. Докато те отведе в Лисабон. (Това е силата на литературата – да вдъхновява, да пали силни страсти.) Така открих Португалия. Тогава не очаквах, че ще се връщам с удоволствие при всеки възможен случай. Лисабон е омаен град – живописен, надиплен елегантно върху седем хълма с поглед към безбрежната синя шир на устието на река Тежу, там където тя среща Атлантическия океан. Митичните основатели на града са Одисей и Калипсо. Нимфата, влюбила се в героя и обезумяла от скръб след заминаването му, се превърнала в змия. От безкрайно дългото й тяло се родили хълмовете на града. Лисабон е много стар град. Още финикийците са търгували по тези земи. Цезар го прави столица на провинцията. По времето на маврите процъфтява и стига апогея си при завладяването на Новия свят, като се превръща в основен търговски център. Голямото земетресение през 1775 г. разчиства града за ново строителство. Свети Антони, закрилник на децата, е патрон на града и във всяка църква има място, посветено на него.

Тръгвам от най-високата точка – замъка Сау Жоржи, старинна крепост от времето на маврите. Гледка от птичи поглед. На длан пред нас лежи целият град. Ретротрамвай, малки площадчета и прословутите тераси мирадороус са поетично и романтично начало за първи впечатления.

Алфама, с тесните му криволичещи улички, живописни фасади и асиметрични постройки е мястото, където се изгубваш с удоволствие в лабиринта от цветна вакханалия. Някога квартал на бедните извън града, днес той е очарователно място на занаятчийски прашасали дюкянчета и кафенета, с уникални гледки, с атмосфера на отминали времена. Денят приключва на огромния площад Плаша де Комершио с внушителната триумфална арка, най-големият открит площад в Португалия и символ на величието на някогашната колониална сила. Нозете с удоволствие се отдават на ласките на меките талази на вълните на Тежу, които мият мраморните стъпала на площада.

Кварталът Белем. Манастирът Жеронимуш е може би най-впечатляващата сграда в града с огромната катедрала, гроба на Вашко да Гама и богат музей, с антики, мозайки, мумии, съкровища, както се полага на колониална сила. Крепостта Белем на брега на Тежу, изградена за защита на града, е от най-посещаваните места и е под закрилата на ЮНЕСКО. Оцеляла при голямото земетресение, в мавърско-мануелински стил, крепостта открива гледки към града във всички посоки.

Вечер в Байро Алто. Фадо музика, Мариза – звездата. Но аз търся наследница на божествената босонога дива на фадото – Сезария Евора. Искам отново нейната „sodade“, която имах шанса да гледам преди години на живо и която ме разтърси дълбоко с красиво изпетия копнеж по нещо далечно, любимо, мечтано. Казват, че фадото идва от робите негри и носи непреодолимата мъка по родни места и любими хора. По-късно фадо пеят моряците по време на дългите мъчителни пътувания по море.

Очарованието на Лисабон е и в това, че е останал леко меланхоличен – което го прави човешки и някак по-близък. Изоставени на места безлюдни сгради с фасади, за които отдавна не е полагана грижа, сякаш още пазят нещо у себе си от времето на Салазар. Суров, аскетичен, интровертен, назадничав, строг католик и поддръжник на колониалната политика, той се превръща в диктатор. Режимът на Салазар трае 40 години до 1974-а, когато „революцията на карамфилите“ слага край на обявената от него „Нова държава“ и на португалската колониална империя. Последиците от този режим все още не са преодолени, макар че милиони хора се връщат обратно в родината си след падането на режима на Салазар.