Истински сладък е този Петко. Не само защото е сладкар, а и защото на вид e благ и добър. Сладко говори, сладко си хапва, сладко се шегува, включително и със себе си. Единствените остриета са обеците на ушите му – малки мечове. Обяснява ми, че е „болен метъл“ и ако си е причинявал някакви щети, то е от бесуване по концерти. Макар да е правил твърде много и различни щуротии през сравнително краткия си, но съдържателен 27-годишен живот.

Петко Костадинов е управител и демонстратор на семейната фирма „Змееборец“, занимаваща се с търговия на оборудване, аксесоари и консумативи за сладкраството, регистрирана от родителите му, когато той се мотаел под масата на сладкарския им цех. Е, не съвсем, защото бил на девет и вече учел занаята, но наистина е пораснал под тезгяха, без преувеличение.

Детството на медените пастички

Всеки уикенд и през ваканциите Петко бил в цеха да помага на родителите си. Харесвало му да диша уханията на печено сладко тесто, на ванилия и какво ли още не, използвано от майсторите в направата на торти и най-различни сладки. Майка му и баща му, започнали с една сладкарничка в Монтана, много скоро развили сладкарството в мащабен бизнес. Петко, който е най-голям от трите деца в семейството, погледнал по-сериозно на нещата, когато бил на 14-15 години. Поискал да се научи да прави перфектните медени пастички, които измислила майка му и всички полудели по тях. Две меденки, слепени с кръгче маслен крем, полети с шоколадов ганаш и оваляни в орехови ядки. Петко се стараел под надзора на майка си, която все не харесвала изделията му, искала той да постигне съвършенство в занаята, на който го учела.

По едно време на тийнейджъра обаче му влязла в главата идеята да учи в икономическия техникум и да стане учител по математика. Като чул заявлението му, баща му, на когото между другото е кръстена фирмата „Змееборец“, защото е Тодор, а св. Тодор се смята за същия герой като св. Георги, го хванал и го метнал в лехата с лук. Защото разговорът се състоял на село, където имат вила. А репликата на Тодор Костадинов била едно нетърпящо възражение изречение: „Не, сладкар ще ставаш!“ И за да няма съмнение, че повелята му ще се изпълни, веднага записали Петко в техникума по хлебарство и сладкарство в София. За разлика от брат му и сестра му, които (въпреки че сестрата завършила в ТОХ кулинария и сладкарство и дори в Италия с нейния отбор взели 3-то място) в момента са далеч-далеч от този занаят. Петко обаче смята, че е въпрос на време да върне сестра си в „правия път“.

В техникума най-големият наследник на фамилията усвоявал базисни знания по ситничарство – производство на тестени закуски, в сладкарството почти нямало тайни за него. Освен тези, които му се разкривали, докато пътувал с родителите си по световни изложения по сладкарство, хлебопроизводство и ресторантьорство из цяла Европа. В 11. и 12. клас спечелил 2 проекта по програма „Леонардо да Винчи“ и бил за по 20 дни на специализация в Германия и в Белгия. Натрупал толкова опит и знания от най-добрите в света, че съучениците му го гледали с възхищение. Това го мотивирало да дърпа още напред. Било му важно и да е фаворит на жените. А в техникума всички дами били по-възрастни от него, тъй като Петко бил от шестгодишните първолаци. Харесал си обаче едно момиче, което имало и книжка, и кола. За да я впечатли, я помолил да покара колата й през голямото междучасие. Като го питала девойката дали е правоспособен шофьор, Петко се държал така, все едно цял живот е въртял волана.