Красива, червенокоса, с пъстри широко отворени очи, които почти не мигат – Райна е една от петте жени от двестачленния пилотски екип на България Еър, където работи от десет години. Има над 5500 летателни часа. Заедно с това е и майка на три деца. Ще ви направят впечатление силният й поглед и здравото ръкостискане. Говори бързо и ясно, без излишни думи.

Откакто се помня – разказва Райна, – си мечтаех да стана хирург. В училище най-интересни ми бяха часовете по биология. Помня как кръстосвах грахчета на упражненията в девети клас и си купувах книги по генетика. Гледах целенасочено филми. Благодарение на приятели на родителите ми в Пирогов и в Йоханесбург съм присъствала и на операции на живо. И така до първия ми скок с парашут. Заведоха ме от компанията ми. Аз от малка се движа с момчетата от квартала. Правехме банди, пръскахме се с водни пистолети, играехме волейбол и баскетбол, ритахме топка. Две-три кукли да съм имала... и много приятели мотористи, покрай които бях карала всякакви мотори. И когато заразказваха въодушевено колко е хубаво да скачаш с парашут, си казах – е, щом е толкова готино, защо да не опитам. Отидох с тях в Божурище. Там се оказах единственото момиче. Возиха ме на различни самолети, предложиха ми да покарам. И реших да кандидатствам в школата за пилоти в Долна Митрополия. Не че знаех за какво става въпрос, ама нали е много готино... От Военното окръжие ми отговориха, че жени за пилоти във военно учебно заведение въобще не приемат. Открих, че има специалност aвиационна техника в Техническия университет в София, взех изпитите и влязох. Тогава държавата финансираше 10 пилотски места – едно за жени и 9 – за мъже. Сега вече всеки, който вземе изпитите, мине психотест и е физически здрав и има пари, може да се запише на теоретичен курс за по-кратък период. Чувала съм, че цената е около 70 000 лева.

фотография Светослав Караджов

Била съм на около пет години. Баба ми живее в Русия и с родителите ми летяхме дотам. Стюардесите ме черпеха с бонбони. След това съм летяла много. На 19 бях обиколила целия свят с майка ми и баща ми, които са научни работници и живееха извън България. Били са в Йоханесбург, Англия, Холандия, Япония, в момента са в Китай.

Истината е, че съм свикнала да пътувам. А на хората им звучи много стресиращо, че си в друга държава. Примерно оня ден питам фризьора ми: „Може ли да си преместя сешоара с един час, защото в момента съм в Париж и ще закъснея. Два часа са ми нужни, за да се върна.“ А той се изненада – е как така си в Париж?!

Коя е най-далечната дестинация, до която си пилотирала?

В България Еър линиите ни са основно в Европа, Москва и Тел Авив. Затова може би най-далечното място, до което съм пилотирала, е Исфахан в Иран. Имахме акция – тоест аз и още няколко колеги пилотирахме самолети по местни линии за кратко. Живеем в града, в който оперира фирмата, която ни наема, и оттам изпълняваме полети. Тогава обиколихме Исфахан, Машхад, много екзотични места. А колегите ми работиха в Танзания, докато бях по майчинство.

Можеш ли да взимаш и семейството си по време на пътувания?

Колеги го правят, но аз предпочитам да отида на екскурзия с близките си някъде, където можем да си почиваме. По време на акция съм на работа и не мога да им обръщам внимание.

Как успяваш да съчетаваш гледането на три деца с работата си?

С добра организация. На шестия месец след раждането на голямата ми дъщеря, която вече е на осем, си намерих гледачка. На една година тя тръгна на ясла. Близнаците ми са на годинка и половина. Баща им ми е колега, също пилот, разпределили сме си задълженията и се редуваме. Аз работя първа смяна, в която излитаме в 5-6-7 часа сутринта и се прибираме на обяд, а той лети следобед в 14-15-16 часа и се връща през нощта. Така че той ги кара на ясла. Аз върша каквото имам в домакинството, след като кацна. После ги взимам и имаме нашето време вечер.