Какво искаш да кажеш за родителството с този филм?

В предишните ми два филма “Дървеното езеро” (2009) и “Малък-голям” (2011, Награда на гилдия Критика към СБФД, Златна Роза 2012) не си позволявах да изказвам директно личното си послание. Оставях зрителите да се ориентират сами, дори и да достигнат до изопачено тълкуване. Това не ме притеснява, даже ме радва, когато една творба, независимо дали е книга, филм, музика, танц или театър добива различни посоки в зависимост от характера на този, който я възприема.

Но “Лили Рибката” е филм с категорично послание. Това е филм обръщение на първо място към мен самия – едновременно като онова несигурно момче, за което ви разказах, но и към опитващия се да не бъде несигурен баща, който съм сега. След мен филмът се обръща към всички родители и след това към децата им. Но към последните го прави по много индиректен начин, внимателно, бавно и гальовно. Докато към родителите държа дори суров и назидателен тон. Считам, че е необходимо възрастните да получават доза заслужено “конско”, а не само да имат възможността те да го “четат”. Накратко, всичко което искам да кажа за родителството, е в епилога на филма. Призовавам родителите да гледат децата си право в очите смело и с този техен поглед да им потвърждават категорично непоклатимото родителско доверие и любов към тях.

Как избра актьорите?

За възрастните актьори не направих кастинг. Те ми бяха в главата, всичките до един. С някои се познавам отдавна и беше сравнително лесно да ги привлека на моя страна – такива са Калин Сърменов, Добрин Досев, Елена Кабасакалова. От тях получих потвърждение за участието им още преди да имах сигурността, че филмът ще може да бъде заснет. Ентусиазмът и подкрепата им бяха важни, за да мога да извървя докрай пътя за набирането на средства, партньори и финансиране на продукцията. Тук е мястото да подчертая, че филмът е с финансовата подкрепа на ИА “Национален филмов център” и че без тази подкрепа нямаше да мога да го реализирам.

С останалите актьори – Койна Русева, Десислава Спасова, Красимира Демирова, Линда Русева, Стоян Радев, Красимир Ранков, Николай Урумов, поисках лични срещи по телефона. На тези срещи им представих сценария, себе си и намеренията ми. След това оставах в очакване – понякога със седмици, на отговора им. Това беше най-мъчителното. Да чакам.

С Луизабел Николова пък се свързахме случайно, но точно навреме. Чудех се коя актриса да поканя за ролята на “възрастната учителка на Невероятното дете”, когато получих мейл от Луизабел – с него тя ми се представяше с биографията си и няколко фотографии, надяваше се, че ще можем да работим някой път заедно. За Луизабел мейлът й към мен е бил “случаен изстрел” – за мен обаче беше това, което ме извади от чуденето ми коя актриса да поканя. Вече бях сигурен! Промених навсякъде в сценария “възрастната учителка” на “младата учителка” и й го изпратих с покана да поеме ролята. Тя направи прекрасна роля, категорична и с финес.

Как избра локациите и каква България видя по време на снимките?

Локациите са едно от най-трудните неща във филма. В режисьорската ми експликация написах, че филмът трябва да не бъде географски определен като място на действието му. Че трябва да изглежда като изваден от илюстрациите на книга за деца. Поставих си високи изисквания. От 2013-а обикалях при всяка възможност България и търсех мястото. България изглежда през тези мои обиколки като спомен за нещо много красиво и китно, но в момента изморено, еднообразно и сиво. Печатът на тежкото ни близко минало и калното ни настояще е много видим. В края на 2015-а пекратих в отчаяние пътуванията ми и бях убеден, че няма да намеря локациите за филма в България. А в чужбина щеше да бъде скъпо да снимаме, тъй че започнах да привиквам с мисълта, че филма няма да го бъде. Тогава отново случайността ми помогна. Единственият край, който не бях обиколил, беше крайният северозапад. В един офис разговарях по телефона с приятеля ми и оператор на филма Красимир Андонов и се оплаквах, че нямаме локация, молех го да се напъне да се сети къде бихме могли да открием мястото – той е страстен турист и е обиколил цялата страна. За мое съжаление не се сещаше. Тогава едно момиче, станало случаен свидетел на разговора ми, ме насочи към някакви “вълшебни къщи” – така ми каза – в Северозападна България, в селата около и след Видин. Там брат й, който се занимавал с фотография, бил снимал страхотни кадри! Веднага заминахме с Красимир Андонов на огледи. Минахме Видин, навлязохме в Антимово, после Кутово, Сланотрън… и пристигнахме в сценария ми.