Наричат я Изумрудения остров. Вечнозелен плащ е покрил надлъж и нашир земите тук. Времето и дългата богата история неуморно са шлифовали смарагда, докато го превърнат във филигранно, изящно оформено безценно съкровище. Всеки фасет на това бижу дава различен поглед, колкото повече се вглеждаш в него, толкова повече те омагьосват тези земи, забулени в тайнственост и мистика, разпалват фантазии и желание да вървиш нататък и да научиш, да видиш, да докоснеш, да вдъхнеш, да преживееш... Ще тръгна от древни селища, ще мина през една различна средновековна европейска история, ще съм щастлива с трилистната детелина на св. Патрик, ще се дивя на изключителната библиотека в Тринити колидж, ще преживея на живо замъците от „Смело сърце“, ще харесам образците на келтската архитектура, разпръснати из целия остров, ще погледна от нов ракурс ритмизираната проза на Джеймс Джойс и ще разбера защо е баща на модернизма. Ще срещна хора различни, ще надникна в друг свят на общуване. Ще си тръгна щастлива. Ще си обещая, че ще се върна.

Тръгвам от неолита. Бру на Боне е първият, най-дълбок фасет, който времето е оформило – археологическите останки са от около 5 хил. г. пр. Хр. Най-старите археологически находки са разкрити през 60-те години на ХХ век. Около плодородните земи на река Боне е имало селище, от което са останали около 90 катакомби. Те са изпълнявали различни функции през вековете: служели са за обредни ритуали, жертвоприношения, изгаряне на мъртвите, били са светилища за почитане на бога слънце, нашия неизменен бог! Катакомбите имат формата на кръг отвън. Масивни каменни блокове образуват пояс около кръга с рисунки върху външната повърхност, които днес бихме квалифицирали като абстрактно изкуство, висша форма на изчистване на образа, докато се стигне до съвършенството на минимализма. Тесен коридор води към вътрешността, която е с кръстовидна форма отвътре. С уникална техника са изграждани куполообразни тавани от огромни каменни блокове без материал за спойка помежду им. Комплексът е изключително ценен екземпляр на креативния творчески гений на предците ни. Той е най-големият паметник на изкуството от неолита в света.

Замъкът Рок ъф Кашел е крайъгълен камък в историята на Ирландия. Наричат я още скалата на св. Патрик – покровителят на Ирландия, първият проповедник на християнството по тези земи. Самият св. Патрик не е бил нито ирландец, нито светец. Той пристига в Ирландия от Англия като роб. Връща се след време в Англия, където получава просветление, че трябва да разпространи християнството на малкия остров. Легендата разказва, че дяволът му се явил под формата на кълбо змии, но св. Патрик прогонил всичките и оттогава в Ирландия змии няма. Построен през втората половина на V век като кралски дворец, през ХІІ век е подарен на църквата и е построена катедрала, чиито красиви елементи още се четат по фризовете на стените. Сивият варовик на емблематичната кръгла кула, висока 28 м, е устоял на времето. Римляните не са идвали по тези места, наричали ги студените земи. Времето е нескончаема тема за разговор и вицове. Местните хора се шегуват, че за да се оцелее, трябва да се лее много бира или да се наслаждаваш на зимата в Тайланд. Ние, за радост, улучваме прекрасни слънчеви дни.

По пътя от Дъблин към Кашел вече съм наясно, че много бегла е представата ми за Ирландия. Като една от страните с най-висок стандарт в Европа, някак естествено е да си я представяме с футуристични сгради и бързи шосета. През по-голямата част от времето пътуваме по тесни пътища сред тучни зелени ливади, пълни с животни, които пасат на воля. Овцата е запазена марка и гордост на страната. В специализирани магазини с голяма гордост се предлагат уникалните вълнени изделия от ирландска вълна – пуловери, калцуни, шапки и всичко, което нашите баби и майки плетяха на топло пред печките на дървени въглища вечер в зимните месеци. Прословутите осморки по плетките действат умилително, особено ако сте сред щастливците с роднини на село, които с трепет приготвяха подаръци от домашно плетена вълна за любимите деца в града. Тези изделия бяха някак неудобни, защото показваха някаква връзка със село, която всички ние се втурнахме да крием дълбоко по джобовете на градските ни сиви балтони и псевдоградско самочувствие. Е, в Ирландия хората се гордеят, че са фермери, и че не всички са от Дъблин. Горди са и с диалекта си, с ирландския си език, който пазят, като изписват всичко и на английски, и на ирландски. Животът не е лесен и никога не е бил. Хората още помнят големия глад през 1845, сполетял страната в резултат на болест по картофите и отнел живота на 500 хиляди души, а други 500 хиляди емигрирали. Хрумва ми каква ли щеше да бъде историята на производството на коли, ако неволята не бе пратила бащата на Хенри Форд (роден в Ирландия) в Америка, където той вижда за първи път парен двигател и се вдъхновява да направи свой, но различен.