Обичахме да пътуваме, да ходим заедно на море и обожавахме да плуваме. Отвсякъде носехме албуми – и фотографски, и с репродукции на художници. Имахме един неин албум за Испания, който разглеждахме вечер, когато си легнем. Така пътувахме. В Испания отидохме поотделно, първо тя – в Барселона, после аз – в Мадрид. Другото, което обичахме, е да се качим на колата, аз да карам, а тя да гледа през прозореца и да се наслаждава. Дани е изключителен фотограф. Няма как да си толкова добър живописец и да нямаш усещане за фотография.
Докато работех в Пловдивския театър при тежки репетиции се е случвало да не се прибирам по седмица. Или когато тя пътуваше да работи в провинцията, случвало се е да не сме заедно повече от 20 дни, но трудно издържахме. Качвах се на колата и отивах. Никога не сме мислели за брак. Казвахме си, че най-важното е да сме заедно. Та нима човек не е женен за някого, ако живее с него двайсет години?

Не се притеснявах да запозная Магдалина с Дани. Децата са директни. Когато харесват, харесват, когато не – не. Реагират адекватно. Запознах ги преди да играя в „Дунав мост“, прекрасна случка в живота ми, за която съм много благодарен на Иван Андонов. Водя Магдалина вкъщи, качваме се по стълбите до нашия апартамент. Отключвам, а Маги казва: „Момент! Тате, аз съм Бозукова, ти си Бозуков. Защо на вратата пише Ляхови?“ Обяснявам: „Това е семейният дом на Дани, в който ние живеем заедно“. Магдалина е била на шест години и малко. И после си говорим, седнали, аз на дивана с крака на масата, тя на масата, с крака на дивана, чуваме звънчето над вратата. Магдалина се обръща и вижда Дани, която ни поздравява, пита ме: „Тати, какво прави режисьорката тук?“ Същия ден беше видяла Дани в малката зала на четвъртия етаж да раздава нареждания на осветителите, подреждайки осветление на един спектакъл, и решила, че е режисьорка. Казвам: „Това е Дани, за която съм ти разказвал“. Дъщеря ми заявява: „Дани, мога ли да те видя насаме?“ Влизат в ателието. И започвам аз да чакам. Крача нервно напред-назад. Пуша цигара от цигара. Минава половин час, 45 минути, час. Никой не излиза от това ателие. Сигурно съм изпушил две кутии цигари. След което вратата се отваря, излиза фърфалакът, гушва се в мен и казва: „Тате, ободрявам я“. Какво са си мълвили там двете, не знам, но станаха близки.

Дани няма деца. Аз имам и син, от дом за сираци. Не ми позволиха да го осиновя, но съм негов баща. Срещнах го на пейката пред сладкарницата в Широка лъка. Там има дом. Беше на девет. Купих му лимонада и сухи пасти, и за себе си взех. И той ми разказа покъртителна история – как се е явил пред комисия и са го категоризирали като рисково дете. И тогава беше, и сега е много стеснителен и не много разговорчив. И мога да си представя как четирима-петима възрастни, на които им е безкрайно досадно, стоят срещу едно деветгодишно дете и му задават най-неадекватните въпроси. А детето не отговаря, защото е стеснително. Не всички деца на тази възраст могат да разберат въпрос на възрастен човек. Ти някак си трябва да го преведеш на неговия език, да го сведеш до съзнанието му. Георги ми каза: „Аз не съм луд, не съм бавноразвиващ се. Просто много се притеснявам, когато някой ми говори така, и не знам какво да отговоря.“ Това ме покърти. Значи детето разбира проблема на големия, а големият не разбира проблема на малкия. И си казах – а, не. Не може така! Реших да направя всичко възможно, за да го измъкна, защото никой няма право да убива детската чувствителност. Не мога да ти кажа през какво минах. Слава Богу, че много хора застанаха зад гърба ми, включително и моето семейство, и Магдалина. Говорих с нея, както и с брат ми, с майка ми, с баща ми, по-късно и със сестра ми. Обясних им, без да драматизирам, какво се случва. Казах им, че не съм съгласен с това, което предлагат институциите на това дете, и имам намерение да направя всичко възможно да му помогна. Докато работех в Пловдивския театър, непрекъснато бяхме заедно. Взимах го вкъщи. Директорката много помогна. Финансите не са помощ за тези деца. Да им подхвърлиш яке или гуменки? Няма кой да им обръща внимание. Нямаха хигиенни навици... Но съм безкрайно щастлив, че срещнах Георги. Всичките ми приятели го обожават. И майка ми, и баща ми. Той ги нарича бабо и дядо. Благодарение на много хора, които помогнаха, но на нито една институция, го преместихме в нормален дом и в нормално училище в Пловдив. За по-малко от 4-5 месеца се промени. Започна да гледа по друг начин на себе си, на света. Започнах да го уча да пише. Разбрах, че не може да чете, когато един мързелив следобед на дивана вкъщи видях, че държи книгата на обратно. Купихме скрабъл и започнахме да играем. Тогава много искаше да се учи и беше добър ученик. Георги е прекрасен, вече на близо 30 години. Намери си пътя в живота. Има си приятелски кръг. Бори се... Хората от домове търсят себеподобните. Институциите до такава степен ги форматират, че те после не могат да си представят да излязат от формата.

Но говорехме за жените в моя живот. Оказа се, че трите се запознали без мое участие. Свъртяха ми номер. На една дъска в Народния театър, на която си оставяхме бележки, след репетиция виждам: „Ела вкъщи, Мерето“. Грабвам такси. Те живееха със съпруга й на Редута. Чукам на вратата. Отваря Невена. В кухнята виждам Дани, която приготвя нещо. Чули се по някакъв повод, казали си „Ами защо да не се съберем?“, ама не само по женски, а оставили бележка и на мен. И прекарахме чудна нощ. До 7-8 часа сутринта пихме и си говорихме сладко. Тогава бях с Даниела вече. Никоя от трите не е ревнувала. Те са големи жени, не на възраст, а на качество. И аз не познавам такова чувство, не знам, не разбирам какво е. Моят принцип във всяка връзка – приятелска, семейна, между родител и дете е, че пълната свобода е задължителна. Не мога да си представя друг начин. Моят професор Юлия Огнянова казваше, че най-важното нещо в изкуството е да имаш пълната свобода в ограничението.

Дани вече я няма, отиде си. А аз съм толкова бесен на смъртта, толкова съм й гневен, че ако я видя... ще й разкатая игричката. Даниела толкова ми липсва, че не мога да го обясня. Само знам какво чувствам и понякога толкова ме боли, че не мога дъх да си взема. Абе извъртя ми номер! Защо си тръгна преди мен? Има моменти, в които човек отказва да живее след такава случка.
Една сутрин я погледнах и може да е богохулно, но наистина разбрах, че това е денят, в който ще си тръгне. Не знам какво е това познание. Човек носи в себе си някаква архаична памет. Понякога имаме усещания, които не можеш да оправдаеш, осмислиш, не са от порядъка на ежедневните неща. Аз съм усещал докосване. И знам, че това е била Дани.

Сънувам я много често. Обикновено си говорим. (Смее се.) Или си мълчим. Защото и това е общуване. Казва ми, че е добре. След смъртта й ме спаси едно приятелство, на което държа повече, отколкото на живота си. Не мога и без Сфумато. Сега Грети (Маргарита Младенова) ме покани като помощник-режисьор за някои представления в основната програма. Започнах да ставам по-интровертен. Намирам отдушник в пеенето. И когато много, много пара се натрупа за изпускане, просто започвам да пея.

Бих ли могъл да имам друга любов?
Ако дойде. Ако се появи. Човек никога не знае.