Мариан Бозуков за любовта и сянката
Съкровени истории за трите жени, които изпълняват главни роли в живота му: студентската му любов Мария Сапунджиева, бившата му съпруга Невена Бозукова и голямата му обич Даниела Олег Ляхова
Лилия Илиева 11 January 2018
Невена Бозукова
Срещнахме се на тавана на приятел, където живеех след раздялата с Мария. Невена дойде на подготвителни курсове за НАТФИЗ. И как да не се влюбиш в нея? Тя е суперинтересна жена, готин пич и невероятен човек. Всичко се случи бързо. Не че бяхме петимни да се женим, но нейният баща, царство му небесно, настояваше. Когато разбрах, че е бременна, бях безкрайно щастлив. Аз винаги съм искал да имам деца. Невена беше още студентка. Бяхме непрекъснато по купони. Имаме снимки как е в деветия месец и играем рокендрол. Чакахме с нетърпение бебето. Според всички лекари щеше да е момче, аз бях убеден, че ще имам дъщеря, неистово исках да е така и това беше най-големият подарък в живота.
Дъщерята на мама Злата Гуга (Гергана Тодева) впрочем е друга много важна жена в живота ми. С нея сме съкъприятели, както се казва. Това е турцизъм, използва се в Родопите. Означава приятел, близък като брат, като сестра. Карахме се, ядосвахме се един на друг, имахме различно отношение към много неща, обаче когато се запознахме и разбра, че съм от Чепеларе, а нейният баща също е от Родопите, тя го пророкува – ами, от тук нататък за цял живот сме заедно.
С Невена се разделихме, защото бяхме млади и глупави. Не бяхме готови да бъдем родители. Имаше и други причини – обективни, субективни, нееднозначни. Тя срещна друг... Подписахме документите за развода и си тръгнахме прегърнати. Съжалявам единствено, че поради многото обстоятелства не можах да бъда покрай дъщеря си, докато растеше. И си плащам. Човек си плаща за всяко нещо. Магдалина сега е на 24... Тя е прекрасен човек. Самостоятелен. Занимава се с фотография и според мен е много талантлива. Тъгувам, че не общуваме. Аз също нося голяма част вина, но няма ден, в който да не мисля за две жени – за нея и за Даниела.
Даниела Олег Ляхова
Дани умееше да прави хората щастливи по най-естествения начин. Просто разбираше от какво имат нужда. Нищо друго да не ми се беше случило, само тази среща щеше да ми е достатъчна за пълноценен живот.
Един ден асансьорът спря на четвъртия етаж на Народния театър и видях Дани да лепи листове на таблото. Заметна един кичур и ми се подкосиха краката. И... както казваше един анимационен герой, крайните ситуации изискват крайни решения. Чух моя приятел Фичо – Никола Тороманов, да я нарича „Данчо“. Беше 6 януари, Йордановден, и по най-тъпанарския начин й честитих имения ден. Тя се посмути, каза, че няма имен ден, но да отидем да се почерпим. Така се запознахме. После... няма сън. Осем месеца ухажване, срещи, вълнения. Берат се огромни букети люляк от канала долу по „България“, оставят се пред вратата. Пък гледаш да си някъде заедно, да отидеш на купон, където ще е и тя. Тя не че ходеше на толкова много купони, но нейните художнически кръгове бяха изключително интересни. Изведнъж попаднах в друг свят. Добре се пиеше, добре се говореше, добре се спореше.
Според мен връзката започва, когато има флуиди. Всичко, което виждаш и чувстваш, го споделяш с този човек. Нашата започна седем-осем месеца след срещата ни и продължи 21 години, непълни. Дани я няма вече от три години. Заживяхме заедно почти веднага, по най-естествения начин, в дома на родителите й, където е нейното ателие. Това беше важно за нея. Обичахме всеки да прави своето и когато приключи, да се срещнем, да го коментираме. Основна тема беше театърът. Дани много ми помагаше, окуражаваше ме и ме съветваше за пачуърк картините, които правя. Аз обичам да рисувам с платове, имам две самостоятелни изложби и няколко общи. Тя също много държеше на моето мнение.