Стомахът ми се свива на топка. Всички са в колите. Останала съм сама. Изведнъж от едната кола изскача един от въоръжените и започва да оглежда. Върти се бавно. Наляво. Надясно. Автоматът следва движенията му. Стоя неподвижно. Гледам го, а ноктите ми се впиват в кожата. Усещам ледения полъх. На страха…

Това не е краят. И той не се разказва. Защото се преживява лично. И сам.

Тъмно е. Пак.
И много, много студено.

Бавно и внимателно два чифта ръце се доближават до разтърсеното ми тяло. Махат раницата от гърба ми и свалят очилата и слушалките. Опитвам се да ги видя. Извънземните. Момче и момиче. Един от двамата ме подхваща леко през кръста и ме отвежда до една врата.
Озовавам се в малка стаичка с две ниши в стената. Същите като в голямата хладилна бяла стая. Отварям първата. Взимам си нещата. Поглеждам към втората. Отварям я. Там са обувките на дъщеря ми. Стоя пред тях дълго. Сълзите сами потичат.

„Плът и пясъци“ е превод на заглавието „Carne y Arena“ на 6,5-минутната виртуалната инсталация на режисьора Алехандро Гонзалес Иняриту. Заснета и пресъздадена със супервисока технология, неизползвана до този момент и позволяваща да се създаде 360-градусово светлинно пространство, в което, от една страна, се виждат картините и персонажите, а от друга – физическото тяло на посетителя може да се впише във виртуалната реалност и да премине в много истинско преживяване с пълно потапяне на всички сетива. Или както казва Иняриту – „да минеш през кожата и да влезеш в сърцата“ на емигрантите.
Оператор на всичко това е Еманюел Любецки, който партнира на Иняриту в познатите ни The Revelant, „Бърдмен“ и е носител на няколко Оскара.

„Carne y Arena“ е във Fondazione Prada, Милано до 15 януари 2018 и не се препоръчва на посетители под 16 години.
Билетите струват 10 евро.

Fondazione Prada

Виртуалната реалност на Иняриту е разположена в едно от халетата на уникално реконструираната от холандския архитект Рем Кулхас и Fondazione Prada (фондацията на модната марка) бивша дестилерия за джин в покрайнините на Милано. И тази реалност сама по себе си е преживяване, защото всеки ъгъл, всяко паве, всеки елемент е в абсолютна хармония с останалото. Независимо дали е старо или ново, дали е дърво или синтетика, дали е злато или алуминий.

Самият Иняриту е мексикански емигрант и не спира да мисли и да прави неща, свързани с темите граница, бежанци и това как ние, останалите, приемаме или не приемаме този акт. И неговата виртуална реалност много напомня емигрантската история, разказана в неговия филм „Вавилон“.

На самия финал на това изживяване, преди да излезеш навън, в твоята си реалност, се изправяш лице в лице с хората, с които допреди няколко минути си бил заедно. Там, в „пустинята“ не можеш да видиш добре лицата им. Но в затъмнената специална зала, на фона на музика, в която ясно отчиташ сърдечен дръм ритъм, това се случва. И една стена те дели от тях. Стоим и се гледаме. Без да бързаме. Те виждат мен и аз тях. Лек вятър роши косите им. В очите на някои от тях има сълзи. Жени, мъже, деца. Дори на един от граничарите. Всъщност гледам лицата им на малките екрани пред мен и чета историята на всеки един от тях, която се изписва под лицата. Всички искат едно – по-добър живот за себе си и децата си. Нищо повече. И аз искам това. Но дали ще поведа децата си през пустинята, за да търся това по-добро? В този момент – не знам. Най-вероятно да, ако осъзная, че друг изход няма. Защото всички имаме правото да търсим, да се движим и да намерим мястото и хората, които ни правят спокойни, усмихнати, удовлетворени.