В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ирина Иванова и "Нейните 7

 1. За Котките и Ирисите. Ади, Лили и Ели – момичетата, с които споделяме една стая в редакцията на EVA – ми подариха тази жестока възглавница за рождения ден. Виждате я на заглавната снимка. На нея всъщност сме изобразени ние – четири котки в лилавата привечер, на лунна светлина, в очакване нещо да се случи. Малко стресирани, вярно, но все пак котки! С много животи. Получих страхотни подаръци за този си рожден ден – прекрасна козметика за тяло, телефон, който още пътува, дрехи. А сестра ми ми подари репродукция върху платно на картината „Ириси” на Ван Гог, която вече краси новите ни бледолилави стени. Ето ги и тях.

2. „Хаос”. Въпреки че киното ми е голяма любов и професия и че пред очите ми са минали хиляди филми, никога не съм била от онези абсолютни киномани, които са изгледали всички „задължителни” филми на всички „задължителни” автори още в студентските си години и после само са ги повтаряли и прочие. Познавам няколко такива хора – не много обаче. Луди, маниаци. Вече всеки втори си се самоназовава „киноман”, понеже не пропуска уикенд без кино в мола, но не ви говоря за това. Говоря ви за истински маниаци – познаващи историята, гледали до припадък не само класиците, но и никому неизвестни режисьори, малко сноби, понеже няма как да не си малко сноб, ако си сред неколцината, изгледали да кажем 7-часовия „Сатантанго” на унгареца Бела Тар. Два пъти. Разбирате ме. „Позьори!” – ще кажете, но аз няма да се съглася с вас. Та исках да кажа, че никога е съм била такава. Имам си пропуски, някои доста сериозни. И тази седмица Иван, мъжът ми, ми пусна филма „Хаос” на братя Тавиани. Все едно ми отвори пещера, пълна с хиляда и едно съкровища и ми каза: „Всичко това е твое!” Честна дума! Да гледам филми с него – от най-тъпите до най-прекрасните – си остава едно от големите удоволствия в живота ми. А „Хаос” на братя Тавиани вече е в списъка ми с безсмъртните шедьоври на киното. Музиката на Никола Пиовани – също. Филмовата музика на Мориконе и Пиовани според мен е новата класика. Равностойна на творбите на Верди и Пучини например. Послушайте!

3. Хелоуин. Първо да ви кажа коя съм аз – аз съм тази, която като дете не можеше да нарисува една свястна принцеса. Когато другите рисуваха принцеси, аз рисувах тотално несъразмерни чудовища – ужасяващо кривогледи, разногледи, кой знае защо със свръхдълги като на орангутани ръце и прочие. Само роклите им бяха приблизително нормални, но в крайна сметка нещата изглеждаха така все едно Звяра е изял Красавицата и се е намъкнал в роклята й. Аз съм тази, която в часовете по трудово обучение (някога имахме такова, помните ли, деца на 80-те?) цяла година не успя да ушие дори най-проста торба за пазаруване от две правоъгълни парчета плат, а когато успя се оказа, че е съшила лице и опако. Учителката много се отчая от мен, но когато преминахме от шиенето към готвенето, се видя къде ми е талантът, не че се хваля. Значи с една дума – хич не съм от сръчните. Обяснявам всичко това, за да разберете защо толкова се гордея с обувките на снимката. Тези обувки аз – да, аз! – ги направих собственоръчно за дъщеря ми Ливия за миналия Хелоуин. Тогава обаче не успях така да се похваля, защото друг беше на ред да пише „Моите 7”. Ще ви кажа и за този Хелоуин, когато също се проявих, но по-скромно. Та миналият Хелоуин тъкмо бяхме гледали с Ливия филма на Тим Бъртън „Домът на мис Перигрин за чудати деца” и решихме тя да се маскира като Ема, която е по-лека от въздуха и затова носи железни обувки, които да я придържат на земята. Много призрачен образ – и красив, и страшен. Купих евтини кубинки от чудновата материя, без никакви примеси на кожа, от една барака на Женския пазар. Дадох двойно повече пари в магазин „Слънчоглед” за уникални спрейове - сребрист и ръждиво-меден, релефни лепила и други пособия. Намерих в интернет – о, благословена мрежа! – клипче, в което някой вече се беше сетил как да направи такива обувки. Рязах, лепих, боядисвах и накрая се получи това, което виждате. Само дето не спах през нощта с тези обувки, толкова ми харесаха! Едва ги дадох на детето! После купих руса перука, а модният редактор на ЕVA Криси Симидчийска ни даде своята невероятно близка до оригинала рокля. И накрая, на вечерния Хелоуински купон, на който бяхме с още няколко приятелски семейства, познайте какво? Почти никой не си беше направил труда поне една маска да сложи. Но както и да е. Затова и този Хелоуин малко бях с прекършени криле и постъпих като Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра”, която си направи рокля от завесата в хола. Дадох на дъщеря ми една моя дълга черна пола с шлейф и й показах как да си изрисува лицето с молив за очи все едно цялото е в шевове. Е, добре де, не беше съвсем зле. Пък и детето прекара празника само със свои приятели и беше най-доволно. Натъпкали се с „най-ужасна храна” – хамбургери, пържени крилца, шейкчета, сещате се – но само защото „нали на Хелоуин всичко трябва да е ужасно” и се возили на някакви си неща, а после си изгубили – кой якето, кой чантичката, кой главата. И въобще – Хелоуин!

Моля, никой да не ми казва и една дума против Хелоуин. Тогава чудовищно несръчните като мен се развихрят и не им пука.

4. Ремонтът. Знам, че било хубаво на всеки 5 години да се прави поне освежителен ремонт на жилището, обаче... къде ти! Трябва някаква невероятна енергия, за да работиш, при това на две места, а понякога изникват и трети, важни за теб проекти, да се грижиш за семейството си и за себе си поне малко и да намериш време и за ремонти. Обаче ето че от 7 години сме в този апартамент и вече наистина се налагаше поне да го пребоядисаме. Реших да стисна зъби и да жертвам поредния уикенд (не знам вие как сте, но аз все имам някаква работа през уикенда) с мисълта как после ще си живеем сред чисти и прясно боядисани в свежи цветове стени. Ще ви разкажа набързо как протече всичко – наехме двама майстори, „разглобихме” всички стаи, изхвърлихме чували с напълно неизползвани от години предмети и дрехи, два дни обикаляхме като зомбита сред някакви опаковани в найлони планини от мебели и накрая – след не-мога-да-ви-опиша какво чистене на подове, прозорци, дограми и пране на завеси и прочие - все пак някак се озовахме на едно доста приятно място в цветове „люляков цвят” и „бадем”, без няколко стари и с няколко нови мебели и абажури, и всичко беше толкова чисто и готино! И от радост, че всичко е толкова чисто и готино, кучето ни скочи и... беляза стените с ноктите си, поставяйки началото на пътя към следващия ремонт. Да, така стоят нещата с ремонтите.

5. Цигарите. Не пуша от доста време вече, обаче честно казано и не излизам вечер. Двете неща винаги вървят ръка за ръка. Отказването на цигарите, както всички знаем, е най-отвратително вечер, когато си някъде и си пийваш вино, или уиски, или бира, и си с твоите си хора, и си говорите, и има музика, и т.н. И тогава ти се иска да се поотнесеш, обаче: Не, благодаря, не пуша! Знам че има хора, които разправят, че си изкарват супер и без да пушат, и без да пият, и без нищо да правят, ама аз никога не съм лъгала чак пък толкова. Тази седмица изпуших една цигара по време на едно събиране, поводът за което не беше хубав. И добре, нека е илюзия, но се почувствах маалко по-добре. Цигарите са вредни – това е ясно. Ще ни съсипят белите дробове, кожата, бла-бла-бла. Не ми е добре от тях, знам си го. Обаче понякога... това специфично леко „отнасяне” ми липсва. Намерих си тази щастлива снимка с цигара в ръка по време на един много готин разговор с режисьора Зорница София. Нали все още можем да си пускаме снимки с цигари?

6. Сонетът на Шекспир. Както всяко нещо, и фейсбук си има и хубавата страна. Тази седмица актрисата Касиел Ноа Ашер беше постнала в профила си този сонет на Шекспир. Предлагам го в превода на Валери Петров, светла и вечна му памет! Не че чак зова смъртта, естествено, но четейки тези строфи си мисля как пък е възможно за 400 години нищо да не се е променило. Всичко това важи в пълна сила и днес.

 Зова смъртта. До гърлото съм сит

заслугата да виждам просекиня,

и глупостта — в костюм със бисер шит,

и честността — удавена във тиня,

и простия език — немил-недраг,

и пъченето — признак за наука,

и чистото моминство — във бардак,

и почестите — пръскани наслука,

и нрава строг — покварен от властта,

и гордото достойнство — на заплата,

и творчеството — с вързани уста,

и правдата — във служба на лъжата.

Охотно с тази смрад се бих простил,

но как да те оставя, друже мил?

7. Десислава Радева на корицата на EVA Нормалността сякаш вече не е норма и това е ужасно. Имам чувството, че всички витаем някъде в облаците и имаме някакви претенции и изисквания към другите, без ни най-малко да си даваме сметка ние самите какви сме, какво можем и как сме постигнали това, което сме постигнали, ако въобще сме постигнали нещо. На нашата ноемврийска корица е една жена, която има собствен живот и която очевидно е решила да запази свободата си, въпреки ограниченията, които се опитват да й наложат. Много харесвам нашата корица с госпожа президентшата Десислава Радева и посланието, което тя носи.