Хер Терзийски и Непосилната лекота на битието

На Кайо Терзийски не може да му се отрекат три неща – първо, че е много талантлив и умее да пише въздействащо, второ – че прави с публичния си образ каквото си иска, без да му пука, и трето – че се самоунищожава циклично, като очевидно за това има нужда от зрители, колкото повече, толкова по-добре

Лилия Илиева 06 November 2017

Снимка: Петър Драганов

 

Защо?

Водопроводът замръзна. Човек като живее сам, няма стимул да топли вода и да си създава луксове. Носех си с кофи, сутрин пробивах леда с юмрук, за да измия чиниите. Къпех се с ледена вода и не ми правеше впечатление. Пишех си, увит дебело с одеяла и полегнал при температура някъде към нулата, минус един-два градуса, почти не палех печка. И така месеци с по бутилка евтино бяло вино, почти без храна. Накрая ми стана много зле. Повръщах каквото хапнех. Прибрах се в София за около месец и продължих да се наливам с кисело вино, без храна. Само то ме успокояваше. Имах непрекъснати болки из тялото, най-вече под реброто. По едно време нямах сили дори да ставам. Усещах, че нещата не са добре.

Как преодоля това?

С помощта на Ивана и една приятелка Невена Калудова. Тя е много добра актриса – носителка на Аскеер. Бях до нея, когато я диагностицираха с рак на гърдата и докато беше болна. Сега тя направи същото за мен. Дойде и ме увещава да си спася живота, докато от срам някак си не го направих. Заради нея и заради жена ми Ивана, която е с такъв твърд и устойчив, и стабилен характер. Спрях да пия. Беше много трудно, защото алкохолът в този момент беше единствената сламка, за която се държах. Две-три денонощия треперих, облян в пот. Бях отслабнал и подпухнал едновременно, с подут корем – съвсем лош белег. На четвъртия ден се стегнах и едва отидох в болницата. Изследванията ми бяха по-лоши, отколкото си представях. Лекуващият лекар – изключителен хирург, на когото съм много благодарен, но се уговорихме да не казвам нищо за него, приятел на актрисата и задочен познат, защото е чел много-много мои неща, ми каза: „Ти си ценен човек. И не трябва да умираш. Чакаме от теб да си жив“. Това ми повлия. Имах остър панкреатит, страшно мъчително състояние. Имах проблеми и с кръвното, и със сърцето. Лежах, набучен със системи, укротен, все едно извън себе си. И чаках с тялото ми да стане нещо, каквото и да е. Лека-полека то започна да се възстановява, на 5-ия-6-ия ден започнах да хапвам по малко. Преминах десетдневен оздравителен ад. След това се прибрах вкъщи, легнах и си пуснах готварско предаване. И с грижата на близки, на жена ми, дойдоха и приятели да ме видят, всичко се уталожи. Заживях кротък живот, почти без да излизам, без да се виждам и да си пиша с никого, пиейки хладка вода и хранейки се с извара и варени зеленчуци. Станах като безметежно водорасло, изключило миналото си, бъдещето си, защото знае, че те ще го убият. Като будист, като дзен монах. Сега живея най-аскетичния живот. Не съм в суперформа, но съм много по-добре отпреди два месеца.

Струва ми се, че се държиш като човек, който има нужда от внимание.

Ако говориш за Херостратов комплекс, знаеш, че аз и преди съм бил обграден от много внимание. И на върха, когато вземаш награда и стотици са омаяни от теб и идват да те пипнат или да се снимате, усещаш струйка ледена досада и отчаяние. Не им вярваш. Всичко е ужасно преходно, празна суета. А особено като си видял, че може да те хвалят, ласкаят, да припадат по теб, да се влюбват в теб... Наистина беше така – хиляди писма, стотици жени, които ти се обясняват в любов. Изведнъж ти става свръхмного.

Говориш като рокзвезда!

Така беше. Веднъж собственичката на „Жанет 45“ ми каза, че Петър Краевски, докато преподавал Дебелянов в Пловдив, хванал една ученичка да чете „Алкохол“ под чина. На кой съвременен български писател са му чели книгите под чина? От колко месеца не съм излизал и вчера на „Славейков“ ме спря доцентка по етнология, бъбрива симпатична стара пушачка, да ми каже: „Абе, между другото, продължавайте да пишете. Великолепно го правите!“ За един час повтори „великолепно“ 30 пъти. А аз се бях примирил, че като не те показват месец по телевизията, хората спират да те познават и започват да говорят дори лоши неща за теб. Като си го преживявал неведнъж, не можеш да изпитваш това наркотично вълнение от успеха.

А защо живееш самоубийствено?

Хората на изкуството живеят в крайности – с алкохола, секса, разводите и събиранията си, любовните си авантюри, наркотиците... Люшкаш се от състояние на свръхвъзбуда, когато нещата вървят, до дълбока досада, безсмислие и отчаяние, когато не вървят. Пиеш, за да понасяш тежестта на обикновения, смазващо досаден и нищо неносещ живот. Карат я щастливо тези, които си мислят за нямането на хлЕб или за това, че трябва да стават рано. Но има и по-чувствителни, по-сензитивни към по-дълбоките нива на страдание. То е тъканта на живота, както е казал Буда, а той е по-мъдър от мен, може би и от теб. Едно от дълбоките нива е страданието от вечно променящия се свят. Ще цитирам главната героиня във филма „Аз, графинята“: „Пия ей така, да са ошамата нещо и да не съм тук, да не мисла за тук.“ Това е най-честото желание на човека, употребяващ опияняващи вещества – да не е тук, защото самото тук, реалността, му е непоносима.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР