Защо безразсъдство?

За да приспи всички контрамотиви. Не бях пил години. Започнах от първите дни на запознанството ни и нещата се завъртяха главоломно. Като в приказката за светеца аскет, стигнал в страшна виелица през нощта до самотна къща в полето. Отворила възрастна вдовица и му казала: „Ако искаш подслон, избери: или ще заколиш петела, за да вечеряме, или ще спиш с мен, или ще изпием заедно една бутилка вино“. Той решил, че да убива е недопустимо, да спи с жената – страшен грях, а от чаша вино какво пък толкова да му стане. И за да си спаси живота в страшната буря, избрал виното. А като пийнал... заклал петела и спал с вдовицата.

А парите защо пръсна?

В болницата ми казаха, че аритмията не е нищо особено, но аз имах усещането, че си разбих здравето едва ли не, за да спечеля някакви пари. И тогава се разви едно полуотчаяние, полуяд към живота като при възрастните хора, които са си построили къщата, уредили децата, направили трето, четвърто и на финала умират от рак или инсулт с мисълта – и това ли е отплатата за всичко, което направих и за което се трепах. Така че за да си се отплатя, докато имам време, вложих немалко в дъщеря си, а за останалото се погрижих да хвръкне в космоса. Беше чудо на чудесата. И се заскитах по центъра в София да черпя. Все още съм от хората, които където и да отидат, имат познати и ги спират всякакви хора. Спях в различни хотели. Отделно си бях наел хотелски апартамент. Там пиех шампанско сам и гледах готварски предавания. В едно такова безумие някъде дълбоко стои не мазохистично, по-скоро съвсем мъдро желание да се освободиш от нещо, което ти тежи. Изчистих се от излишните мазнини, така да се каже, от токсините. Спокойният живот не е за всеки.

Който каже, че на човек, който живее живот, пълен с отговорности, зависимости и ядове, му е по-хубаво, отколкото на свободния и волно живеещия... Маса хора успяват да създадат цяла мракобесна религия за това колко по-добър, по-правилен и смислен е обикновеният порядъчен живот.

Какво мислят родителите ти за това?

Те са от инквизиторите на тази религия. Човек трябва да живее под непрекъсната принуда от външните обстоятелства или хора, да прави това, което трябва, а не това, което иска. Мъченически тягостен, тъп, пълен наистина с нищо радостно и вълнуващо живот.

Егоизъм е всяко състояние на човек. Дори в израза „аз имам деца“ ще видим отношението на ортодоксалния човек. Той създава деца не от алтруизъм, а като алчен, себичен и егоистичен акт на натрупване на още имане. В някои общества децата ти стават роби. В детските ми години майка ми със самодоволство казваше така, че да го чуя, че детето до седем години е цар, след това е роб и след 18 става приятел. На мен ми се отреждаше десет-единадесет години робство. Така се и държаха с мен – и не става дума за оправяне на леглото, а за носене на тухли четворки, за чисто робска работа. За къщата ни в Банкя сме работили и те, и аз като роби.

Калили са те – виж как оцеляваш. Понякога приличаш на човек, който убива себе си.

По-добре себе си, отколкото друг, нали? Баналният живот е убиец за изкуството. Защото то се дължи на живи, екстремни вълнения, но не като платено скачане с бънджи, с което като най-прекрасен охранен тумбак, като консуматор си позволяваш да си качиш адреналина.

Вълнение беше пътуването ми миналия ноември до Швейцария и Германия след „Фермата“. Заминах с почти празен куфар, бутилка уиски и малко пари назаем. Още първия ден някаква дебела проститутка от Филипините ми обра аванса за една от книгите ми, достатъчен за целия период. Два дни се мотах като изпаднал на дъното на Европа, незнаещ немски и с много причудлив английски. Събуждах се след закуската, обяд нямаше. Веднъж издателката ме почерпи със супа, на другия ден дадох едно от най-дългите си, силни, добри интервюта на американски журналист, истински стар велик хипар с дълга прошарена коса на опашка, брадат като мен. Обиколихме поне десет капанчета да черпи. Накрая го помолих за 5 франка и признах за проститутката, а той ми даде 50. Веднага бохемски си купих 2 бутилки вино, сирене грюер, франзелка и се почувствах велик като художник или писател на Монмартър. След това получих още 500 франка за едно четене и се поотпуснах. Срещнах комисаря по културата на Гьотинген в крайно нетрезво състояние, докато преводачката и издателката докрай бяха на моя страна, горди от познанството си с мен, но и загрижени. Преди да се кача в самолета, ме викнаха по уредбата на цялото летище – „Хер Калин Терзийски да се яви на еди-кое си гише, защото най-вероятно е изпил алкохол, който би попречил на безопасността на полета“, – докато говорех с една мила моя 35-36-годишна почитателка и мъжа й. И след това се затворих в Банкя и прекарах по-тежка и от риалитито зима.