В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.
Елка Влаховска и "Нейните 7"
Евия. Около седмица след това пътешествие душата ми още не може да слезе тук, в есенна София. Бях в светлината и синевата на лятото, което на гръцкия остров Евия сякаш никога няма край. Неочакваната командировка ме срещна с втория по големина остров в съседката ни, за когото дори не съм подозирала, че съществува. Само на час път с ферибот от Атина, той е все още толкова див и автентичен, че направо ти спира сърцето. В градчето Мармарис по това време наровете зреят, котараците се припичат на слънце, сутрин или следобед се пие много дълго кафе, подсладено с още по-дълги истории. В средата на октомври още се ходи на плаж. Има толкова много малки заливчета, че всеки може да се усамоти с морето и мислите си. Училището по кайт сърф на Димитрис (тук никой не се обръща по фамилия) още посреща нетърпеливите да хванат крилото. За тях вятърът е като любовница с капризен нрав, която дебнат и следят настроенията й в очакване да ги ощастливи до безкрай. Морето и небето опияняват и аз, дори и без да се нося с крило по вълните, продължавам да търся адреналина на Евия тук, по многолюдните тротоари на София.
Юндонг. Така ми отговаря усмихнатата китайка и се поправя – movement (движение на англ.). Попитала съм я на английски защо всички китайски туристи снимат френетично статуята на танцуващото момиче във фонтана пред Народния театър. Театърът, който навършва 100 години, както и скулптурата, направо ги омагьосват. Защо тези хора са пропътували хиляди километри, за да възкликват щастливо пред онова, което аз, столичанката, всеки ден подминавам без да се радвам?
Флотация. Винаги съм свързвала тази дума с нещо индустриално и непонятно за мен. Но това имало и друг смисъл. Гостувам на Йоанна Митова в пространството Metta, за да видя огромната капсула, в която можеш да лежиш в безтегловност, в топлата прегръдка на вода, наситена с магнезиев сулфат и да медитираш. Извънземно усещане е. Или ако е земно, то е много близо до онова, което подсъзнателно знаем каква сигурност дава - майчината утроба.
Танзанит. Когато Дани Петканов връчи годежен пръстен с танзанит и диаманти на Алекс Богданска във ВИП Брадър, се запитах защо не е например със сапфир като пръстена на Кейт Мидълтън или на лейди Даяна. Гугъл веднага ме просвети, че танзанитът е рядък скъпоценен камък, копан в мините само в Танзания, под връх Килиманджаро. И се очаква находището да се изчерпа до някакви си 10-20 години, така че цената му в света ще расте.
Боже, защо не ми предстои годеж? Или пък, кой знае?
Су вид. Вкусът на бургера, който опитвам при Даро, в едноименния ресторант на ул. Ангел Кънчев 20 в столицата ме изпраща на място, където не съм подозирала, че живеят бургерите – планетата гурме. Вкусовите ми рецептори се взривяват от изненада, влизайки в контакт с шунката от младо свинско, мариновано с ...кафе и кафява захар! Но по-голямата изненада е колко е сочно месото, защото е приготвено по модерната технология „су вид“ - печене във вакуум-торба за цели 18 часа при ниска температура. Ето как нещо, което по подразбиране би трябвало да е fast food, се появи в дневната ми диета като slow food.
Кохезия. Тази ужасяваща небългарска дума, която най-общо може да се преведе като вътрешно съгласуване, е любима на политиците напоследък. Писателят Бил Брайсън ме развесели с описанието си как обществото „вътрешно се съгласува“ в книгата си за 50-те години на Америка „Животът и времето на Хлапето Мълния“. „Над 40 процента от хората през 1955 г. смятаха, че до пет години ще има глобална катастрофа, вероятно под формата на световна война. Половината от хората, които го вярваха, смятаха, че това ще бъде краят на човечеството. Въпреки това точно хората, които твърдяха, че очакват гибелта всеки момент, в същото време купуваха нови жилища, копаеха басейни, инвестираха в акции, стоки и пенсионни планове и като цяло се държаха като хора, които очакват да живеят по-длъжко.“
Свян. Да минеш по улицата, където си се научил да караш колело. Да се радваш на листопада като дете. Да срещнеш човека, с когото някога сте подритвали кестените, а после са ви разделили години и континенти. Да се стреснеш, сърцето ти да се разтупти. Да кажеш: „Здравей“ и ...да се изчервиш.
