Обадих се на една приятелка, със 7-8 години по-голяма, която навремето ми беше изслушала всички монолози около точно тази раздяла, и й разказах за срещата, за уговорката и за това, че никога до този момент не съм се срещала на платонична вечеря с бивши гаджета. Няма ли да е неловко, тъпо, дали да не му се обадя и да измисля някаква рогата и опашата лъжа. Нали сме се разделили, каква ще е тази вечеря и... други подобни в мой стил. И приятелката ми каза: „Не можеш да имаш всичко, така че имай каквото можеш. Послушай ме – три бивши гаджета съм оженила и на сватбата им съм била.“ Дааа, мъдростта на жената, оженила три бивши гаджета.

И отидох на вечерята. И за първи път в живота си седях в ресторант срещу човек, с когото някога сме имали всичко, а сега не знам какво имаме и защо сме тук насаме. Странно беше в началото, а после не беше никак странно. Поръчахме си вино, поръчахме си суши и... пет часа отлетяха като дим. От време на време излизахме на огромната тераса, гледахме светлините на града, както се казва, и си дръпвахме от малка цигарка с малко тревичка. И тогава разбрах, че това приятелство е възможно. Нямаше никакво напрежение, никакво двусмислие, никакво очакване. Нищо. Просто беше някак много, много приятно.

Всичко беше супер до момента, в който сервитьорът ни помоли за последни поръчки, защото затваряли, после си поиска сметката, а след това – какво нахалство! – директно ни помоли да се измитаме оттам. И моето бивше гадже – настоящ приятел, ми предложи да ме закара до вкъщи.
И изведнъж шумотевицата на ресторанта, декорът на масите и барът с проблясващите чаши, масовката, съставена от сервитьори и клиенти, се стопиха, музиката постепенно заглъхна, а ние се озовахме на тротоара още по-насаме и стана ужасно, ужасно тихо и глухо, и се появи един самотен вятър, който като някакъв клошар вървеше и подритваше хартийките по улицата и дори една празна картонена чаша от кафе. И заедно с него между нас кацна призракът, от който най-много се страхувах – този на липсващото желание. И осъзнах, че всъщност той през цялото време е кръжал над нас, но ние сме го отпъждали като нахална муха, която иска да кацне на чинията със суши или да се метне в чашите с вино. Бяхме останали съвсем сами в ситуация, в която преди се нахвърляхме да се целуваме като луди... Като луди. А сега стояхме и се гледахме само като някакви тъпаци, осакатени хора, които нямат нито ръце, нито устни. И чух как духът на отминалата любов, призракът на липсващото желание започна да се кикоти, да се търкаля по тротоара и направо да цвили от смях. „Помниш ли какво беше? Какво е това сега?“ – кискаше се той. А аз си помислих колко е точна думата „постамортем“.

После той ме закара у дома и двамата бяхме малко тъжни, а аз цяла нощ си говорих с онзи призрак, който вече се бе вселил в мен, и сега и за него трябваше да търся екзорсист (а може би най-добрият екзорсист е писането, не знам). Ами, помня, призрако, помня какво беше, виках му. Обаче отмина, преживях го. Сега беше неловко и някак гузно, но преди да се появиш ти беше направо страхотно – особено докато гледахме светлините на града и си дръпвахме от цигарката. Не мога да имам всичко, затова ще имам каквото мога. Защо да се лишавам от това удоволствие – да изпиеш чаша вино със старата си любов? В крайна сметка Робърт Бърнс е посветил цяло велико стихотворение на това: „За старата любов – докрай! За миналите дни!“ и т.н. Трябва да съм много глупава, че да се лиша от това преживяване, а Господ ми е свидетел, че не съм чак толкова. Със сигурност не съм и толкова нагла и високомерна, колкото съм била преди 12 години в онзи текст: „Приятели с него? Никога!“

Освен това, както всяка игра и тази подлежи на рестарт. Нищо не цъфти вечно, са казали старите римляни, но и нищо не е мъртво завинаги – казвам им аз. Изпробвано.